— Да, ваша светлост — изрече с пресекващ глас Андрю, но Байрън вече беше минал покрай него и тичаше по стълбите към благословената сянка. А Виктория лежеше в прегръдката му като доверчиво дете.
— Сега е по-добре да се оттеглите, ваша светлост. Ние ще се погрижим за милейди, докато дойде доктор Мерик. Освен това трябва да се погрижите за лицето си…
— Не. — Байрън изрече думата толкова грубо, че мисис Пибоди се стресна и отскочи назад.
Виктория лежеше в стаята с еднорога. Ани я държеше, докато икономката разкопчаваше копчетата на гърба на костюма за езда. Все още не се помръдваше и с всяка изминала минута буцата в гърдите на Байрън се разрастваше. Лицето му пареше и макар че не бе погледнал в огледалото, когато се наплиска със студена вода от каната, знаеше от опит, че изглежда толкова ужасно, колкото се чувстваше. И щеше да стане още по-лошо. От години не се беше изгарял така страшно. Вероятно от онзи злокобен ден, когато още беше лекомислено малко момче. От деня, който и днес го преследваше в кошмарите му.
— Не бива така, ваша светлост, не е редно… А и изгарянията ви… — започна отново мисис Пибоди.
Байрън изгуби търпение.
— Чуйте ме, мисис Пибоди: или ще млъкнете веднага, или ще ви отпратя и сам ще се погрижа за нея.
Икономката отвори уста, затвори я веднага и стисна устни в тънка линия.
Байрън изпухтя и отвори вратата.
— Къде се бави горещата вода? — изрева той към стълбището и тресна отново вратата, преди да е получил отговор.
— Ваша светлост, за тези неща трябва време… — започна отново икономката, но един поглед в лицето му беше достатъчен да й затвори устата.
Най-сетне мисис Пибоди и Ани съблякоха Виктория само по долна риза. Тя изглеждаше толкова крехка, толкова студена и бледа, че Байрън беше готов да я изтръгне от ръцете на двете жени и да я притисне до горещото си тяло, за да усеща дишането й и да не забравя, че тя е жива.
Вместо това той седеше с гръб към камината и чакаше. Две слугинчета донесоха ведра с гореща вода и побързаха да си излязат, без да смеят да хвърлят поглед към изгореното му лице. Даже слугите, които бяха живели дълго с прачичо му, изпитваха ужас от вида му.
Байрън се намръщи като буреносен облак, когато икономката започна с безкрайна мудност да почиства калта и кръвта от дузината резки и драскотини, които покриваха нежното тяло на Виктория. Ръцете му трепереха от копнеж и болка почти колкото лицето — той трябваше да почисти раните й. Той трябваше да нареди топлите тухли около нея и да я увие в най-меката завивка. Когато Ани вдигна главата на Виктория и мисис Пибоди започна да вади фуркетите от фризурата й, Байрън не издържа и направи крачка към леглото.
Двете жени вдигнаха глава и спряха работата си. Колкото ида беше съсредоточен върху Виктория, Байрън забеляза ужаса по лицето на Ани и потръпна. Дали и Виктория щеше да реагира по същия начин, като се събуди и види лицето му?
— Аз ще продължа — изрече задавено той. — И ще остана при нея, докато дойде докторът. Вие сте свободни. — Собственият му глас прозвуча в ушите му пресипнало и чуждо, сякаш беше на друг човек.
Мисис Пибоди отвори уста да протестира, но в следващия миг лицето й се отпусна и тя отговори просто:
— Разбира се, ваша светлост. Ако имате нужда от нещо, ние ще чакаме отвън.
Двете жени се поклониха и излязоха безшумно. Байрън въздъхна тежко, взе един гребен от тоалетката, приседна на ръба на леглото и бавно плъзна пръсти в косата на Виктория. Започна да вади предпазливо фуркет след фуркет и да ги оставя на възглавницата, сякаш бяха най-скъпоценните накити на света. Когато извади и последния, разреса внимателно русите къдрици, извади всички клончета и тревички и изми калта. Сякаш мина цяла вечност, докато стигна до раната. Остави гребена и попи мястото с мека кърпа, накрая почисти и самата рана.
Виктория изохка и простена. Лицето й се разкриви от болка, но очите останаха здраво затворени.
— Аз съм. Тук съм, до теб — изрече дрезгаво Байрън и гърлото му се сви от нов страх. Грозния, егоистичен страх, че тя ще го види и ще го отблъсне.
Страхът му се разсея бързо, защото, като чу гласа му, Виктория се успокои и утихна. Той продължи да почиства раната и собствената му болка се уталожи. Защото можеше да й помага.
Най-сетне свърши. Подсуши косата й, доколкото можеше и замени влажната възглавница под главата й със суха. Духна лампата на нощната масичка и зачака в мрака, без да се отдели от нея. Безсилната ръка на Виктория лежеше между пръстите му, а паренето по лицето му беше само ехо на парещия страх в сърцето.
17
Усещане за скорост, бучене, внезапна пронизваща болка, тръпка по цялото тяло. Тя изплува през мъглата нагоре, към червеникавата светлина от другата страна на клепачите…