Гласове като цвърчене на птици… неразбираемо бъбрене някъде много отдалеч, високо, женско, абсурдно… после друг глас, дълбок и отмерен…
— Нараняванията на главата са коварни, ваша светлост, и аз не бих могъл да се ангажирам с категорични твърдения за състоянието й, преди да съм говорил с нея. Но не вярвам, че раната ще й причини нещо повече от един-два дни ужасно главоболие. Глезенът обаче… да, там ще трае по-дълго. Ясно е, че е счупен, но костите не са разместени. След шест седмици ще оздравее. Шинирах го и го сложих нависоко — засега това е единственото, което мога да направя за нея.
— Благодаря ви, доктор Мерик.
Този глас — глас като никой друг. Виктория го познаваше, той я успокои и в същото време я улучи като удар с камшик. Гласът си проби път през мъглата и в същото време я повлече отново към пропастта. А отгоре я натискаха десетки пухени завивки.
— Мисис Пибоди, ще ви оставя тези капки. Давайте й по една на всеки два часа в чаша говежди бульон. Давайте й и още бульон, ако може да пие…
Виктория се бореше, но гласовете се размиха и се изгубиха в тъмната дупка, която се отвори под нея и я погълна.
Тя се опита да се пребори със забравата — не знаеше дали за секунди, часове или дни. А после…
Трепкаща червена светлина и чувство за теснота. Успя да преодолее тежестта на клепачите и отвори широко очи. Светлината стана жълта и заудря в главата и. Тя простена и нечия сянка скри светлината.
— Тихо, мила. Всичко ще се оправи.
Не беше този глас. Хладната, мека ръка на челото й не беше тази. Ръката, която тя искаше, беше по-голяма и груба, но гласът беше плътен и мъжествен, не цвъркане.
— Къде е той? — Думите излязоха с препъване от устните й. Трябваше да си спомни нещо важно. Нещо преди полета, преди падането…
— Тихо, тихо — повтори цвъркащият глас. — Тихо, мила, и изпийте това.
Нещо студено се допря до устните й, последва го топла течност. Тя отвори автоматично уста и започна да преглъща. Течността се стече в гърлото й и клепачите отново натежаха. Вече не можеше да държи очите си отворени, но тя престана да се бори, защото си спомни какво се бе случило.
Тя си бе отишла. И той никога нямаше да й прости.
— Повиках ви заради лейди Виктория — изфуча сърдито Байрън. — За мен вашата наука не може да направи нищо.
Доктор Мерик се намръщи и погледът му отново обходи опустошеното лице на херцога.
— Мога да ви направя компрес и да ви дам лекарство, което да предотврати треската. Знаете, че съм запознат с особеностите на болестта. Чичо ви имаше голямо доверие в мен.
— Може би са му се отразявали добре, но според мен вашите компреси само парят. — Байрън седна — по-точно падна — в големия стол зад писалището си. Намираха се в апартамента „Хенри“ и той се чувстваше смъртно изтощен. Никога досега не беше страдал от такава умора. А пък по лицето му сякаш беше минал огън. Часовникът над камината показваше малко след полунощ, но той имаше чувството, че на раменете му тежи умората на последните две години.
— Дайте ми някакво лекарство и ви обещавам, че ще го гълтам редовно. Последния път имаше известна полза.
— Разбира се — отговори докторът и измъкна от голямата си черна чанта кутийка с прахчета. — Разтваряйте по една чаена лъжичка в чаша вода или чай и пийте по една на всеки четири часа. — Остави кутийката на писалището и добави. — Щом не искате компреси с лекарство, слагайте на лицето студени кърпи. Те ще намалят болката и ще помогнат срещу образуването на белези.
Байрън се взираше мрачно пред себе си.
— Мислите ли, че от това се умира?
Доктор Мерик не отговори веднага.
— От тази болест ли, ваша светлост? Не знам. Вероятно е възможно. Ако останете дълго време на слънце и изгарянията се възпалят. Само веднъж съм виждал това заболяване — прачичо ви. Той не умря от него. Може да се каже, че болестта го подлуди, но не го уби.
— И какво следва от това?
Байрън се отнасяше към застаряващия лекар с нарастващо нетърпение. Знаеше, че доктор Мерик го счита за недисциплиниран пациент, но не го беше грижа.
— Не виждам причини човек с вашето страдание да не води дълъг, щастлив, доволен живот. Ако болестта ви докара до лудост, само вие ще сте си виновен.
Байрън го погледна втренчено и докторът млъкна, но изражението му не се смекчи.
— Ваша светлост? — попита тихо той.
Байрън разтърси глава.
— Искате от мен да водя живот на еремит? Лека нощ, доктор Мерик! Стаята ви е готова. Знам, че имате нужда от почивка. Щом прегледате отново лейди Виктория, моля, съобщете ми. Дотогава ви желая лека нощ.