Мерик направи скован поклон и се оттегли. Херцогът остана сам с мрачните си мисли.
Мрак и светлина, изпълнени с болка. Тичане в съня, понякога като плашещо бягство, понякога с душевното мъчение, че преследва нещо отдавна изгубено. И гласът му в мъглата — глас без думи и без тяло, подигравателен, гневен. Викаше я, но щом тя се отзовеше, него вече го нямаше.
— Къде е той? Къде е той?
— Май има температура. Не е необичайно при дадените обстоятелства.
— Тихо, мила, тихо.
— Нищо страшно. Поддържайте дозата. Скоро ще се почувства по-добре.
— Изпийте това.
— Къде е той?
— Температурата ще спадне скоро. Не изглежда нищо сериозно. Тялото често реагира на травми с повишаване на температурата — обясни докторът и затвори зад себе си вратата на стаята с еднорога.
Байрън направи гримаса и веднага съжали. Макар да беше прекарал много часове със студени компреси на лицето, болките не намаляваха.
— Да се надяваме. Как са раните?
— Подутината на главата намалява, глезенът също не е така силно подут като вчера. Ако бог иска, след два месеца вече няма да куца.
— Слава богу — промърмори Байрън и в гласа му имаше повече от благодарност. Все още не можеше да проумее, че тя е ранена — това беше толкова несправедливо. И го изпълваше с див гняв.
Доктор Мерик свали очилата си и ги изтри с чиста кърпичка.
— Постоянно вика някого, ваша светлост. — Лицето му издаваше, че разбира много добре за кого става дума, но не желае да го изрази гласно.
— Знам — отвърна сухо Байрън. Не беше влизал в стаята с еднорога, откакто мисис Пибоди бе съобщила, че Виктория е дошла за малко в съзнание.
Докторът въздъхна, сложи отново очилата на носа си и наклони глава, за да огледа лицето му.
— Трябва отново да сложите студени компреси, ваша светлост.
— Да, да, знам — отговори Байрън. — Благодаря ви, мистър Мерик. Мисис Пибоди ще изпрати да ви повикат, ако стане необходимо. Иначе заповядайте отново утре.
— Да, да — промърмори докторът, без да престане да оглежда лицето му. След малко поклати глава и се затътри надолу по стълбата към определената му спалня.
Когато докторът изчезна зад ъгъла, Байрън веднага опря ухо на вратата. Отвътре се чуваха тихи гласове. Мисис Пибоди говореше непрекъснато, от време на време се долавяха колебливите отговори на Ани. Гласът, който той искаше да чуе, не беше там. Гласът, който накрая бе отблъснал и самия него, и всичко, което можеше да й даде. „Тогава няма да има и седмица!“
Възможно ли беше този жлъчен, гневен глас да е същият задавен, объркан глас, който го викаше в сънищата си? Байрън разтърси глава и отново опря ухо на вратата. Сега не можеше да му се поддаде. Не с тези болки по лицето, които проникваха във всяка мисъл и я унищожаваха, преди да се е оформила. Той знаеше само, че не може да последва повика й. Когато температурата спаднеше и разумът й вече нямаше да е помътен от дрога, той щеше да бъде отхвърлен още веднъж, ясно и категорично като първия път. Нямаше сили да преживее това. Не и още веднъж.
Байрън затвори очи и се отпусна. Паренето по лицето му се пренесе и във вътрешностите. В никакъв случай нямаше да й позволи да го види в това състояние.
Кошмарите все още се носеха около леглото й, когато Виктория най-сетне отвори очи. Помещението тънеше в мрак и трябваше да мине време, докато осъзнае къде се намира. Спомни си загрижени слуги, белокос мъж със загрижено лице, топъл бульон с нещо горчиво вътре, което гонеше болката и причиняваше объркани сънища. И преди това — падането от коня, търкалянето по мокрия склон. Тя беше виновна за всичко. А какво беше лицето на Ребърн, когато се опита да избяга…
Виктория отметна тежките завивки, разбута увитите в плат топли тухли и позволи на хладния нощен въздух да помилва голата й кожа. Раздвижи се и бученето в главата моментално се засили. В хълбока и в левия глезен пулсираше постоянна болка, но духът й беше ясен, а очите, междувременно привикнали към мрака, различаваха неясни очертания, черни сенки и сиви петна в различни части на стаята.
Нещо се раздвижи в най-тъмния ъгъл. Виктория повече го усети, отколкото да го чуе или види. Напрегна очи, но мракът поглъщаше образите. Ала между миризмата на камфор, масло за лампата и студена пепел се усети лек полъх на санталово дърво.
— Ребърн — проговори тя и гласът й беше само едва доловим шепот, — вие сте тук…
Нещо се размърда в сянката. Някой се вцепени… или може би направи движение, което Виктория изобщо не възприе като такова. Последва тишина, тънка и напрегната.
После вече нямаше нищо.