Виктория се напрегна до крайност, не смеейки дори да диша. Но там нямаше нищо, освен непроницаем мрак, който я обгърна и притисна с тежестта си. В продължение на няколко секунди тя се опита да се бори с тази тежест, но бавно и неизбежно потъна отново в забравата на съня.
Едва в последния миг, на границата между съня и будуването, тя повярва, че е чула въздишка и дрезгав шепот.
— Не можех другояче.
На зазоряване Байрън лежеше в пещерата на своята спалня. По някое време изтощението и болката го тласнаха да капитулира пред мисис Пибоди и да се прибере в покоите си, за да си почине. С последни сили се съблече и се тръшна на леглото, но не можа да заспи. Въпреки хладните, влажни кърпи лицето му пареше, но мислите, които бродеха в глава му, бяха още по-страшни. Те се стрелкаха като стършели в мозъка му, гневни и без прекъсване. Защо бе отишъл при нея? Искаше да я види само за малко, докато тя спи, за да не разбере никога, че е влизал в стаята й. Но краткият миг се превърна в минути, минутите в час и тогава тя се събуди. И го забеляза.
Представата го изпълваше с нещо неописуемо, със странно чувство, от което сетивата му трепереха и умът му се объркваше. Тя го забеляза и извика името му, а той… той не реагира. Не беше способен да реагира. А и какво можеше да и каже?
„Да, тук съм, но ме виждате за последен път.“ И ако тя попита защо — защо е тук, защо няма да го види никога вече — какво щеше да й каже тогава? Самата мисъл да я излъже го разболяваше, но никога вече нямаше да признае истината. Веднъж беше достатъчно.
Искреността на децата е много опасно нещо, помисли горчиво той. Но все пак го предпазваше да получи наново урока, от който първия път едва не умря…
Беше тъмен, бурен ден. Ръмящият дъжд беше достатъчен да накара пъстървите да кълват, но не и да задържи момчетата вкъщи. Само няколко седмици, преди да тръгнат на училище — в публично училище, което в края на краищата завърши само един от двамата. Байрън и Уил Уитфорд искаха да се насладят докрай на последните си свободни дни. Байрън страдаше вече няколко години от тайнственото заболяване, така че Уил — негов съсед и най-добър приятел — познаваше отлично ексцентричните му навици и много добре знаеше, че забуленият в облаци ден е една от последните им възможности да излязат навън.
Байрън отдавна си играеше с мисълта да посвети Уил в подробностите на своята болест. Колко пъти започваше да говори, но съмненията на майка му и бавачките го спираха. И по-добре, че не беше казал нищо, защото последният летен ден му показа, че разкриването на тайната означаваше смърт за невинността му.
Увит с шал до носа и с широкопола шапка, Байрън последва Уил до любимото им място на реката и се скри под могъщите клони на стария дъб. Известно време се държаха като истински рибари. После полудуваха в реката, както правят момчетата — хвърляха камъни, джапаха във водата, пускаха пръчки да плуват. Байрън стоеше в сянката на дъба и често-често поглеждаше към небето, но денят си оставаше все така мрачен. Накрая легнаха по корем в тревата и се заприказваха за своите планове и очаквания, за училището, за нежеланието си да тръгнат по стъпките на бащите си — Байрън в Итън, а Уил в Хароу. Разговорът замря и двамата заспаха.
Байрън се събуди от парещи болки. Докато беше спал, сянката на дървото се бе преместила, слънцето се беше показало иззад облаците и бе изгорило половината му лице, прасците и дори ходилата. Болезненият му вик събуди Уил и докато Байрън се опитваше да обясни с пресекващ глас, най-добрият му приятел го зяпаше с разширени от ужас очи. Накрая лицето му се разкриви от отвращение, той скочи и избяга.
Един от оборските ратаи намери Байрън, свит до стъблото на дъба, лицето му цялото в мехури, толкова болезнени, че не смееше да отвори уста. По ходилата му също имаше мехури, които не му позволяваха да ходи. Когато Уил отиде в Хароу и училището в Итън също започна, раните на Байрън още не бяха зараснали, но той вече не мислеше за училище. Съобщи на майка си, че ще завърши образованието си вкъщи, макар че Итън им беше обещал специални условия. Майка му се съобрази с желанието му и ангажира първия от цяла редица учители.
Байрън не каза на никого какво се бе случило между него и Уил на реката, но раната в сърцето му никога не зарасна. Той прекара следващото десетилетие в дома на родителите си. Двамата с Уил се срещаха доста често на светски забавления, танци и банкети, най-вече по време на ваканцията. Уил винаги го избягваше, скриваше се в най-далечния ъгъл на помещението и се правеше, че е задълбочен в разговор. Веднъж или два пъти Байрън забеляза как бившият му приятел го наблюдава с неразгадаем израз на лицето, но двамата не размениха нито дума. Даже когато Уил се сгоди за Шарлът Литлууд, жената, за която Байрън искаше да се ожени.