Ребърн се изсмя кратко и грозно. Сякаш излая куче. Виктория стисна ръце в юмруци, но бързо ги скри между диплите на роклята.
— Всеки си има цена. Каква е вашата? Уважение? Пари? Власт? — Той поклати глава. — Да забравя дълговете на брат ви, докато си получи наследството? Това ли е най-важното за вас? Да опазите лицето си чисто, да не загубете ценен капитал, да се изявите като спасителка? Колко бихте дали, за да спасите Джифърд? Ще дадете ли себе си?
Тя изпита объркващото чувство, че той я оглежда преценяващо, проучва всеки грижливо прикрит и стегнат детайл с унищожителна интимност, от строгия кок до практичните полуботушки, че вижда отдолу — дори повече, вижда през дрехите — и стига чак до душата на онази луда по вятъра жена, която бе избягала от задушните салони и приемни на Ръшуорт Мейнър, за да препуска в галоп до най-далечните поля на арендаторите. Защо непрекъснато мисли за неприлични неща, запита се тя, но премълча, докато той продължаваше да размишлява на глас, сигурен в целта.
— Мисля, че много отдавна плащате с тялото си и всеки ден се самоизмамвате, като се стягате в този невъзможен корсет и грозните черни дрехи. — Гласът му се понижи ласкателно. — Всичко, за което моля, е една седмица — една единствена седмица с друг вид самоизмама. И кой знае? Може би през тази седмица ще откриете истинското си Аз.
— Ваша светлост! — изохка Виктория, по-скоро по навик, отколкото от уплаха, защото не успя да вложи в гласа си необходимата доза ужас. Подобни предложения никога не я бяха шокирали истински, но в момента не беше дори обидена. Противно на здравия разум мистериозният дук Ребърн я привличаше и безумното му предложение звучеше по-скоро примамливо, отколкото отблъскващо. В крайна сметка тя беше дошла тук, за да спести на семейството си едно позорно петно и херцогът й предлагаше точно това. А цената — цената беше толкова малка, че незначителността й я шокира.
Кога сложният танц на обществената политика бе започнал да я дразни? Откога определяше амбициите си да ръководи графството като ограничение? Беше подчинила целия си живот на тази цел, а сега, когато я държеше в ръцете си, тя й изглеждаше незначителна в сравнение с онзи необуздан, безцелен копнеж, който отдавна тлееше в сърцето й. Сега този копнеж беше избил на повърхността и тя стоеше поразена и безмълвна пред внезапното, безусловно желание за… свобода. Виктория разтърси глава. Сигурно бурята беше отключила поривите й. Само тя беше в състояние да отвее годините житейски опит и да освободи младежката необузданост, която считаше за отдавна погребана.
Ребърн продължаваше да говори, изкусително понижил глас:
— Помислете си. Една седмица, и ще разреша на Джифърд да ми плати дълговете си едва когато наследи семейното богатство. Ще се върнете вкъщи като героиня и никой освен нас двамата няма да знае за сделката.
— И колко от тази седмица ще ви принадлежи?
Виктория не можа да повярва, че се е замислила над абсурдното му предложение, все едно какви безумни желания пулсираха във вените й.
Ребърн се засмя гърлено.
— Всеки момент. Но ако се питате колко време ще прекарвате в леглото ми, ще ви отговоря: колкото искам.
Виктория се опита да потисне горещината, която нахлу в лицето й. Неприкритият глад в гласа му предизвика реакция в корема и онова, което беше под него, и възбуди ума и фантазията й. Опита се да задържи безсрамното желание, което й нашепваше да се възползва от случая — не заради брат си Джек или заради Ръшуорт, а заради самата нея. Как ли щеше да се почувства, когато дукът я докоснеше? Как щеше да се чувства отново да легне в обятията на мъж след толкова години? Макар да му се носеше славата на развратник, макар че дамите си шепнеха какви ли не неща, никога не беше чувала любовна среща с Ребърн да е завършила с разочарование за дамата. От друга страна, тя със сигурност бе заслужила да преживее някои радости, които беше погребала в далечното минало. Това беше истината и циничните и размишления нямаха нищо общо с безумното биене на сърцето в ушите й.
Отдавна съм взела своето решение, напомни си тя и прогони топлината и безпомощността, които я връхлитаха. Но какво толкова, ако изпробваш алтернативата само за една седмица? — попита вътрешният й глас. Преброи дните, които бяха минали от последното й месечно кървене — даже да беше на седемнадесет години, не съществуваше почти никакъв шанс да забременее. Не, че седемнадесет годишните момичета разбираха нещо от броене на дни. Или поне тя не разбираше, когато беше на тази възраст.
Познаваше опасностите и наградата от онова, което й предлагаше херцогът — можеше да го разпростре чисто и подредено пред себе си и да прецени изгодите на всяка от двете възможности. Въпреки това се поколеба, защото не беше в състояние да прецени странната смесица от чувства, които танцуваха като пияни в главата й.