Глупак ли съм? — запита се Байрън, сигурно за хиляден път. Защо беше взел толкова присърце ужаса на едно малко момче? Но Уил не беше кое да е момче. Той беше най-добрият му приятел, единственият му приятел, с когото споделяше всичко. Уил приемаше странното му поведение спокойно и без да протестира… до мига на истината. Щом най-добрият му приятел бе реагирал с такова отвращение на болестта му, как би могъл да очаква от другите да я приемат?
И най-вече от Виктория, която не приемаше нищо, преди да го види, да го претегли на прецизните си везни и да го разложи на съставните му части.
И въпреки това… дори споменът за старата болка, дори мъчителното парене, което всяка секунда му напомняше какво стои между тях, не можеше да отклони мисълта му от нея.
Когато най-сетне потъна в дълбок сън, всички хора в сънищата му носеха маски.
18
Когато Виктория се събуди, през прозорците на стаята с еднорога влизаше слънчева светлина, а тя отново беше завита до брадичката и й беше трудно да се раздвижи. Крайниците й тежаха и нямаше сили за нищо друго, освен да се взира в балдахина над леглото си.
Светлината и тихото шумолене откъм камината бяха знак, че Ребърн вече не е в стаята. Виктория не можа да потисне разочарованието си. Присъствието му, гласът му — наистина ли бе чула гласа му? — я бяха накарали да повярва, че той й е простил.
Какво да ми прости? — запита се за пореден път. Не бе сторила нищо лошо, освен да си отиде. Не бе прекрачила границите, които той прекрачваше твърде често. Споменът за разкривеното му лице й даде отговора. Тя го бе наранила. Колкото и странно да изглеждаше, тя беше убедена, че е станало точно така.
Но той я бе последвал. Тя се вкопчи в тази мисъл. Въпреки караницата и въпреки страха си от слънцето той я бе последвал. Чувството за вина я улучи като удар. Някой я бе донесъл от крепостта до господарската къща. Кой друг, ако не Ребърн? Дали е намерил шапката си? Дали е наранил очите си? Ще дойде ли пак при нея?
Размишленията не водеха до никъде. С внезапна решителност тя отметна всички завивки, освен най-долната, и седна в леглото. Прониза я болка в главата, глезенът й запулсира и тя изохка тихо.
Шумоленето моментално престана и само след миг до леглото й се изправи мисис Пибоди.
— Не, не, не, мила моя, не ви позволявам да станете! — извика тя.
Виктория се опита да й обясни, че мехурът й ще се пукне. След пет минути беше отново в леглото, този път с нощница и опряна на куп възглавници. Мисис Пибоди позвъни за доктора и докато го чакаха, не престана да поправя дрехата и косата на пациентката. Накрая Виктория беше убедена, че главоболието й се дължи повече на икономката, отколкото на падането и удара в скалата. Ала се овладя, защото знаеше, че старата жена е добронамерена. А сенките под очите й свидетелстваха за дълга, безсънна нощ. Заради нея.
Докторът влезе тъкмо когато Виктория преглъщаше без желание овесената каша, поднесена от мисис Пибоди. Още от дете не обичаше овесена каша, освен това нямаше никакъв апетит и се възползва от влизането на доктор Мерик, за да остави лъжицата.
Както беше очаквала, докторът се оказа сериозният белокос господин, когото бе запомнила от събуждането си. Той помоли мисис Пибоди да излезе и нареди на пациентката си да се обърне настрана и да наведе глава, за да види подутината.
Опипа я предпазливо, като от време на време се покашляше, и накрая каза:
— Точно както си мислех. Но сега си личи съвсем ясно, че отокът е спаднал. Порязването е плитко, освен това е сигурно, че няма счупване. Още няколко дни ще ви причинява болки, но вярвам, че няма да останат трайни вреди. — Изгледа я остро над ръба на очилата и попита — Още ли се чувствате замаяна, милейди? Имате ли проблеми с паметта или с говоренето?
— Тъй като не ставам от леглото, не знам дали ми се завива свят, но иначе съм добре — отговори Виктория, впечатлена от бащинското му отношение.
Докторът отново се покашля.
— Тогава да видим и глезена. — Разви превръзките и свали шините, но не се опита да раздвижи глезена. Само предпазливо го опипа с хладната си, чувствителна ръка. Виктория изпита силна болка и трябваше да стисне зъби, за да не изплаче. Докторът кимна доволно и бързо направи нова превръзка. — Глезенът ви е счупен, милейди — думите бяха изречени съвсем спокойно, — но няма размествания. Не бива да го натоварвате. Ще носите превръзка поне шест седмици, за да се оправи. И ви съветвам за в бъдеще да не падате от коня.
— Уверявам ви, че ще приема сериозно препоръката ви — отвърна сухо Виктория.