Докторът кимна и сложи ръка на челото й.
— Все още имате температура, но е спаднала значително и скоро ще премине. Ако болките се засилят, поискайте от мисис Пибоди една капка опиум.
Виктория си припомни мрачните сънища, които я преследваха цяла нощ, и потрепери.
— Не, мисля, че ще се справя и без тях.
— Тогава от утре можете да вършите някои обичайни работи. Но помнете, че през следващите четири седмици не бива да ходите. След това две седмици с бастун, а след шест седмици ще свалите шината окончателно. — Той я потупа по ръката и се обърна да си върви.
— Почакайте — извика Виктория и докторът се обърна изненадано. — Как е… как са очите на дука?
По сбръчканото лице на мистър Мерик се изписа изненада.
— Очите на негова светлост? Бих казал, че са в най-добро състояние. — И направи още една крачка към вратата.
— А къде е сега? Ако мога да попитам?
— Надявам се, че спи, милейди — отговори старият доктор. — Като се имат предвид обстоятелствата, мисля, че е горе-долу добре, но и той е дебелоглав като чичо си. — И излезе, преди Виктория да е задала още един въпрос.
Байрън знаеше, че някога трябва да погледне отново в огледалото, но не можеше да преодолее вътрешната си съпротива. В момента беше в работната си стая и седеше на стол близо до огъня, покрил пулсиращото си лице с влажна кърпа. Беше готов да хвърли проклетата кърпа в огъня, но знаеше, че така само ще се обрече на силни болки. За съжаление студените компреси му носеха само временно облекчение. Нищо не беше в състояние да го излекува.
Как ли ще изглежда, когато раните зараснат? Спомни си лицето на чичо си и потрепери: цялото в белези, включително носът и ушите. С такова лице щеше да изглежда като прокажен и никога вече нямаше да се покаже в обществото, защото грозните слухове, които се носеха по негов адрес, щяха да намерят своето потвърждение. Представи си как прекарва остатъка от дните си сам в къщата на вдовиците — чудовище сред красиви вещи. Опита се да се засмее, но в тази представа нямаше нищо забавно.
Не, този път сигурно нямаше да му останат чак такива страшни белези, но нямаше никаква гаранция, че и следващия път ще остане пощаден. Най-добре да свиква отсега със самотата. Когато вече няма избор, няма да го боли толкова от изолацията.
Слава богу, проклетият доктор с глупавите му компреси и прахчето си беше отишъл. Само защото беше „лекувал“ прачичо му, старият Мерик си въобразяваше, че има права и върху Байрън. О, да, доктор Мерик беше добър човек, съчувстваше му искрено, но каква полза от експериментите му. И той нямаше да успее, както не бяха успели стотината други лекари, с които се беше консултирал в Лондон. В момента беше в такова настроение, че му се искаше да го удуши. Не стига, че страдаше от толкова рядко и нелечимо заболяване, ами и докторът му вярваше твърдо в прогреса и възможностите на медицината.
Имаше пълното право да се гневи на Виктория. Ако не беше взела шапката му, ако не го бе отблъснала, когато се опита да й помогне… Но участието на Виктория беше само малка част от голямата ирония на живота му.
Виктория ще оздравее, утеши се той — доктор Мерик го беше уверил в това. Макар че нямаше да я види никога вече, поне нямаше да живее с вината, че я е отпратил с нараняване, от което никога няма да се излекува. Уил, Шарлът, Летисия… Господи, защо разрушаваше всичко добро, което му даваше животът?
Байрън затвори очи под кърпата и се опита да заспи, но трябваше да мине доста време, преди да се отпусне.
— Разкажете ми още нещо за стария дук — помоли Виктория. От мястото си виждаше много добре входната алея и селото зад нея, схлупените къщички и изгорялата ковачница. Мисис Пибоди се бе възпротивила, когато пациентката пожела да стане, но Виктория обясни, че страда от силно главоболие и не е в състояние да чете, а сигурно ще полудее, ако трябва да гледа още цял ден стенния килим с еднорога… Но не спомена, че мислите й непрекъснато се лутат из лабиринта от мрачни коридори, в някой от които се е скрил херцогът.
С помощта на мисис Пибоди Виктория стигна на един крак до прозореца и се настани удобно на тапицираната пейка. Намести крака си на дебела възглавница и се загледа навън. Веднага й стана по-добре — веригата от хълмове не беше така потискаща като каменните стени на господарската къща, всеки от което й напомняше за Ребърн.
— Какво да ви разкажа, милейди? — попита мисис Пибоди.
— Не знам. — Всичко, което би могло да отклони вниманието ми от наследника му. Тя разтърси леко глава, за да прогони тази мисъл, и съсредоточи вниманието си върху овъглените остатъци от ковачницата. — Разкажете ми за него и майката на Ани. — Това беше безопасна тема. Мисис Пибоди остави плетката в скута си.