Выбрать главу

— Имате ли нужда от нещо? Неща за хапване? Или книга?

— Не, Ани, имам всичко необходимо, благодаря.

Ани излезе забързано и Виктория втренчи празен поглед в малкия плик. Скоро, много скоро щеше да замине обратно за Ръшуорт. Скоро щеше да избяга от Ребърн Корт, от този сън наяве, и да се прибере в стария си дом. Щом се оправи кракът й, ще посещава местните забави, а в началото на балния сезон ще замине за Лондон. Само преди два дни беше говорила за решителността си да не се връща към стария си начин на живот, но сега съзнаваше, че няма смисъл да се бори. Години наред беше разработвала стратегията си. Много по-просто беше да продължи, както досега. Вече нямаше причини да се променя.

Отвори писмото и установи, че почеркът на майка й е още по-нечетлив от обикновено. Намръщи се и започна да чете.

Моя горещо обичана дъще,

Как напредват делата ти на север? Почти бях забравила, че те няма, и тази сутрин влязох в стаята ти. Добре, че Джек ми напомня за тези неща, моето добро момче…

Днес излязох да се разходя в градината и ти пиша от малкото възвишение над езерото. Джек е при мен — от няколко дни не ме оставя сама, милото момче. Главоболието ми се върна и е по-лошо от всякога, но ти не бива да се тревожиш за мен. Джек каза, че уреждаш някои делови въпроси, но аз нямам представа какви биха могли да бъдат.

Моля те, върни се вкъщи, щом стане възможно. Внезапно установявам, че ми липсваш.

Твоята обичаща те майка

Виктория се намръщи още повече. Последното писмо на майка й беше странно, но това беше направо… ужасно. Струваше й се невъзможно майка й да е написала такова объркано писмо. Чувството за недействителност се върна, по-силно отпреди. Струваше й се невъзможно да има живот извън тази мрачна къща и изведнъж се уплаши, че така нареченото й отпътуване ще я отведе в непознати места…

Тя въздъхна и поклати глава, ядосана на глупавите мисли. Най-добре да се наслади на слънчевите лъчи, които танцуваха по каменната тераса.

Байрън стоеше в сянката под вратата на салона. От това разстояние и под този ъгъл не можеше да види нищо друго, освен светлата глава на Виктория над облегалката на стола. Виждаше и ръката й, увиснала безсилно с писмо в пръстите. Светлата, гладка коса и бялата ръка, висяща като увехнала лилия — каква болка в сърцето му.

Знаеше, че трябва да си отиде. Не можеше да отиде при нея, защото помещението беше обляно от слънце. Защото лицето му все още се усещаше напрегнато и вероятно беше цялото в мехури и рани. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше и я гледаше, без да знае колко време е минало. Виктория не се движеше, дори пръстите й не потръпваха и той повярва, че е заспала.

Тихи стъпки отекнаха в коридора и Байрън отстъпи настрана, за да даде път на Ани. Когато момичето влезе в салона, Виктория се обърна, но лицето й остана скрито зад високата облегалка на инвалидния стол.

— Исках да попитам дали имате нужда от нещо, милейди. Малко чай? Или една възглавница за крака ви?

— Не, благодаря, Ани. Чувствам се много добре така. Можете да си вървите.

Гласът й беше спокоен, но звучеше отнесено, сякаш идваше от някое далечно място. Може би е взела от опиума, който докторът остави за нея, каза си Байрън.

Ани се върна до вратата, погледна го плахо и бързо мина покрай него. Байрън отново остана сам в сянката. Виктория остана доста време с обърната глава, после главата й изчезна, последвана от ръката, и Байрън проумя, че е опряла глава на ръката си.

Беше време да каже нещо или да си отиде. А той нямаше нито сила, нито ум, за да й обърне гръб. Затова проговори:

— Лейди Виктория, моята сладка Цирцея. — Не беше обмислил как да започне и нежните думи се изплъзнаха от устата му като въздишка.

Виктория се стресна и Байрън чу шумолене на коприна, последвано от гласа й:

— Да? — попита тя тихо, но невярващо, сякаш се съмняваше в слуха си.

— Трябва да говоря с вас.

— За нашия договор. — Това не беше въпрос. — Разбирам. Аз наруших уговорката ни, затова присъствието ми вече не е желано. Извинявам се за неприятностите, които ви причиних, и ви уверявам, че ще си замина веднага щом се почувствам малко по-добре. — Тя говореше все по-бързо и завърши с тежка въздишка.

— Не! — Думата излезе от устата му, преди да е успял да я задържи.

— Извинете? — Столът й изскърца подозрително.

— Не — повтори рязко той. — Няма да си заминете. Договорът не е нарушен, докато не кажа, че не сте прекарали двете последни нощи в съответствие с моите желания. Но аз не го казвам. Договорът продължава да е в сила.

Темето й отново се появи — очевидно бе изправила гръб.