— Но аз исках да си отида… и сега съм ранена…
— Опитахте се да си отидете, но не успяхте. Договорът е в сила.
Виктория мълча известно време, после попита с тънък, треперещ гласец:
— Защо, Ребърн? Защо искате да остана? Вече не съм годна за леглото ви.
Байрън сбърчи чело и потръпна, когато разранената кожа се опъна.
— Защото свикнах с вас, предполагам. Защото искам да се възползвам от цялото време, което уговорихме в деня на пристигането ви.
Защото ви искам тук, все едно колко време ни остава.
Последва дълго мълчание.
— Бихте ли… бихте ли дошли по-близо, за да ви видя?
Сърцето му се сгърчи от болка и страх. Едва пое въздух, за да отговори:
— Не. Няма да ме видите до деня на заминаването си.
Тишина, безкрайна тишина, прорязана от леко изохкване, и главата на Виктория изчезна зад облегалката. Последваха нови звуци и Байрън разбра, че тя плачеше. Заради него.
Обзе го лудо желание да се хвърли към нея, да я грабне в прегръдките си и да й каже, че никога, никога вече няма да я накара да плаче…
Ала слънцето грееше безмилостно през прозорците. Слънцето, което бе изгорило лицето му и щеше да го покаже такъв, какъвто беше — изрод, чудовище, осеяно с белези, — затова не се раздвижи. Дълго време стоя в сянката и тежкото му дишане заглушаваше тихия плач на Виктория. Когато не издържа, побягна слепешком по коридора и мракът го погълна. Как се надяваше наистина да пропадне в тъмнината и тя да го дари със забрава. Как искаше от него да остане само празна обвивка.
Не знаеше колко време е минало, когато се озова в своята спалня без прозорци. Не бе отишъл там съзнателно — изобщо нямаше конкретна цел, докато вървеше по безкрайния лабиринт на тъмните коридори, но накрая винаги се озоваваше в спалнята си. Помещението беше абсолютно тъмно, но Байрън знаеше, че скринът с огледалото се намира на една крачка надясно от вратата и на три крачки от леглото. Усети парещи следи по бузите си, сякаш някой беше минал по тях със запалена свещ, и това му напомни отново за лицето му.
Протегна ръка и намери лампата. Спря за момент, после си заповяда да сключи пръсти около кутийката с кремък, която винаги лежеше до лампата. Само след няколко секунди пламъчето вече осветяваше стаята. Той проследи известно време танцуващите му движения, после вдигна поглед и се втренчи в отражението си в огледалото.
От половината чело надолу чак до брадичката лицето му представляваше яркочервена маса, цялата на резки, сякаш някой беше описвал фигури с факла. Нежната кожа около очите беше цялата в мехури. Ала самите очи бяха непроменени, светеха насреща му мокри. Мокри… Смаян, той попипа предпазливо бузата си и когато отдръпна пръсти, те бяха влажни. Солта на сълзите пареше оголената плът, но смайването беше по-силно от болката. Не помнеше кога е плакал за последен път. Не за Летисия, не за Шарлът, не и за Уил. Тогава бушуваше от гняв и болка, в устата му горчеше, беше готов да повърне, но не проля нито една сълза.
Велики боже, каква беше тази жена, че можеше да направи такива неща с него?
Сигурно беше много късно. На камината нямаше часовник, а нейният беше отнесен още в началото на седмицата заедно с дрехите. Въпреки това Виктория нямаше нужда от помощни средства, за да знае, че от залез слънце са минали много часове. През защитния параван пред камината се процеждаше само слаба светлина, вечерните шумове от домакинството бяха заглъхнали. Лампата до леглото й беше твърде слаба, за да чете, но това не я притесни, защото не беше в настроение да разгърне книга.
Чувстваше се необичайно изтощена. Стаята се разми пред очите й, сенките по ъглите затанцуваха заплашително, болките в главата и глезена й пречеха да заспи. Затвори очи, стисна ги здраво и заследи напрегнато червените шарки, които трепкаха по клепачите й. Вслуша се във вятъра, който фучеше над покривите и кулите на господарската къща. Умореният й дух даваше имена на шарките и шумовете, наполовина в сън, наполовина наяве, а вятърът навяваше в паметта й накъсани спомени — за Уолтър, за петнадесетте години в затвора на собствения й страх… и преди всичко за дук Ребърн.
Опита се да изключи спомена и да мисли за друго, но колкото по-бързо бягаше от него, толкова по-решително се вмъкваше той в съзнанието й. Опита се да се събуди истински, но умората отново и отново я връщаше към съня.
Не знаеше колко време е минало, когато зад клепачите й изведнъж стана черно. Това беше достатъчно да я изтръгне от прегръдките на съня. Отвори широко очи, но огънят беше догорял и в стаята не се виждаше почти нищо. Ала когато се взря напрегнато в най-мрачния ъгъл на помещението, където веднъж вече бе усетила присъствието на Ребърн — или само си го беше въобразила? — тя повярва, че е различила сянка, която не се дължеше на срещата на двете стени.