Дълго време лежа неподвижна, загледана в сянката му. Този път нямаше да заговори първа. Този път той трябваше да наруши напрегнатото мълчание — ако наистина беше дошъл в стаята й.
Няколко въглена в камината се пръснаха, последва ги невидимо догарящо дърво и Виктория подскочи. За няколко мига мракът бе осветен от сноп искри, достатъчни да придадат очертания на сянката в ъгъла. Твърде ясни очертания, за да продължи да мисли, че е плод на въображението й. Да, сега вече беше сигурна, че Ребърн е тук.
— Нали казахте, че никога вече няма да се срещнем — извика тя, преди да е успяла да го предотврати.
— Казах, че вече няма да ме видите. — Гласът прозвуча необичайно дрезгаво, но със сигурност беше неговият и тя потрепери.
— Наистина не ви виждам. — Радост, облекчение и страх се смесиха и тя не беше в състояние да каже кое чувство е най-силно.
— Знам. — Ребърн напусна ъгъла и черните му очертания се придвижиха към леглото й.
Виктория направи опит да седне, но той сложи ръка на рамото й и й попречи. Докосването я наелектризира и тя посегна към ръката му. Първото физическо доказателство за присъствието му след толкова време! Той обърна длан нагоре и сложи ръка върху нейната. Хватката му беше здрава и една част от нея веднага се успокои.
— Защо сте тук? — Въпросът трябваше да прозвучи категорично, но тя не можа да потисне треперенето на гласа си. Хватката му стана още по-здрава.
— Не можах другояче. Трябваше да дойда при вас.
Виктория се засмя несигурно.
— Не сте нарушили думата си. Не мога да ви видя.
Усети как той потръпна, чу шумоленето на дрехите му.
— Попитахте ме защо избягвам светлината.
Виктория поклати глава, макар да знаеше, че той не може да я види. Гърлото й пресъхна.
— Какво значение има това сега? Остават ми още само няколко дни и после ще изчезна завинаги. Защо ми е да го знам?
В думите й звънна горчивина, която сигурно беше обидна за него.
— До вчера държахте да го знаете.
— Да. — Едносричният отговор прозвуча принудено.
— Искате ли все още? — продължи той, преди тя да е дала някакво обяснение. — Не питам дали така трябва, а дали наистина го искате.
Виктория преглътна.
— Да.
— Тогава ще ви покажа.
— Ребърн… — започна тя, но той вече бе пуснал ръката й. След секунди пламна прахан. — Моля ви, аз се отказах, не е нужно да ми…
Той запали газената лампа и стаята се освети от мека светлина. След кратък миг на слепота лицето му изплува от мрака: подозрителните лешникови очи, остро изсеченият нос, коравата уста… и над всичко това напукана и разранена червена кожа и бледи мехури, които правеха добре познатите черти подути и гротескно разкривени.
— Мили боже! — изплака Виктория и стомахът й се разбунтува. Автоматично протегна ръка към него и се стресна, когато той рязко се дръпна. Устата му стана още по-корава, а в очите блесна болка и обвинение. — Велики боже, Ребърн, аз не знаех… дори не си помислях за нещо… такова.
Преизпълнена със съчувствие, тя изплака тихо и стисна ръце в юмруци, за да не посегне още веднъж към него.
— Кълна се, не исках да ви сторя зло… Никога не съм искала да ви причиня болка.
Дукът стоеше абсолютно неподвижен и я гледаше. Очите му блестяха под светлината на лампата.
Стана й лошо — защото тя беше виновна за състоянието му. Продължи да се извинява, отчаяна от мълчанието му:
— Трябва да ми повярвате! Вярвате ми, нали? Ребърн… проклятие, кажете нещо!
Последва грозна, потискаща тишина, само клетвата й продължи да отеква във въздуха. Ребърн отвори уста, но веднага я затвори. В следващия миг се хвърли така рязко към нея, че не й остана време да реагира. Внезапно се озова в прегръдката му, главата й се притискаше към гърдите му, ноздрите й жадно вдишваха мъжкия му аромат.
— Господи, Виктория, а аз си мислех, че ще ме мразите — изохка той, скрил лице в косата й.
— Как бих могла да ви мразя? Аз съм виновна, че сте така наранен…
— Вие не знаехте какво ми е, а и решението беше мое. Можех да си потърся шапката. Можех да ви прибера в овчарската колиба.
Тя се отдели от него и вдигна очи към лицето му.
— Но не сте го направили. Знаели сте какво ще се случи, но това изобщо не ви е спряло.
Той поклати глава и обясни тихо:
— Как бих могъл? Вие бяхте ранена и можехте да умрете. След онзи удар в скалата…
— Но аз исках да си отида — пошепна тя.
— Само се опитахте — напомни й той.
— Нима това няма значение?
Той я притисна отново до гърдите си и я залюля като бебе.