— Повече, отколкото може да се изрази с думи.
В гърлото й заседна буца.
— Защо не ми казахте нищо? Защо не ми признахте истината, когато попитах? — В гласа й прозвуча укор. — Аз ви разказах всичко, което искахте да знаете, а вие не ми казахте нищо за себе си.
Ръцете му се плъзнаха по гърба й и застинаха на раменете.
— И вие се почувствахте измамена.
— Е, не чак измамена, но използвана. Как иначе да се почувствам?
Той се изсмя тихо и безрадостно.
— Аз съм един проклет егоист. Изобщо не си помислих за това. Мислех си само и единствено за реакцията ви, когато разберете какъв съм…
— Каква реакция? — Виктория се вгледа в подутото, осеяно с мехури лице и откри болка, която нямаше нищо общо сраните.
— Мислех, че ще се ужасите от мен. Че ще ме помислите за изрод. Бях убеден, че ще се уплашите или ще ме съжалявате, сякаш съм някое болно домашно животинче.
— Ако да понасям болки е ужасяващо, ако да се уплаша означава да се страхувам за вас, ако да ви съжалявам означава, че желая да направя нещо за вас — да, тогава съм виновна. — Тя прехапа устни и сложи ръце върху неговите. — Знаете, че всичко това не е в характера ми.
— Вие сте корава жена — обясни спокойно той.
Сега беше неин ред да се изсмее горчиво.
— Да, корава като камък. И това ми го казва мъжът, който в началото изобщо не ме приемаше сериозно.
Ребърн въздъхна тежко.
— Наистина ли съм такъв идиот?
Виктория се вкопчи в раменете му.
— Не само идиот, а и слепец, но аз ви прощавам с цялото си сърце. Надявам се и вие да ми простите, че откраднах шапката ви и заради проклетото ми упорство и двамата пострадахме.
— Нямам какво да ви прощавам.
За момент се възцари мълчание.
— Много ли… много ли боли? — попита задавено Виктория.
— Към старите белези ще се прибавят нови, но лицето ми ще оздравее. Поне досега е било винаги така.
— Нищо ли не мога да направя?
— Вече правите всичко, за което ми се искаше да ви помоля. — Той сбръчка чело и потръпна от болка. — Но аз не правя всичко, което би трябвало да направя за вас. Отдавна би трябвало да спите.
— Не мога да спя. — Виктория въздъхна. — Не съм спокойна.
Байрън посегна към шнура на звънеца.
— Ще поискам малко топло мляко и топъл бульон…
Виктория улови ръката му.
— Не, недейте, ще се оправя и без тях.
— Не искате ли нещо друго?
Тя се поколеба.
— Бихте ли останали тук? Искам да кажа, ако не се налага да лекувате лицето си…
— С най-голямо удоволствие бих останал при вас. — Думите бяха произнесени нежно и с такава интензивност, че тя се разтрепери.
Той свали обувките си и угаси светлината. Легна до нея в леглото и внимателно нагласи главата й на рамото си.
Виктория се взря с невиждащи очи в мрака, докато се наслаждаваше на близостта му, на силата и топлината на мъжкото тяло, фактът, че най-после знаеше истината за него, правеше чувствата й още по-интензивни. Мисълта за белязаното му от слънцето лице беше болезнена, но доверието му, готовността да се разкрие пред нея, макар че му беше причинила тази жестока болка, потуши ужасната тревога, която я мъчеше от втория ден с него.
Колко ли време беше минало, откакто за последен път е говорил с някого за себе си? Спомни си упоритото, затворено изражение и разбра, че той не се е доверявал никога и на никого. Брат й Джек със сигурност не знаеше за болестта, макар че някога двамата са били близки приятели. Въпреки това Байрън се бе доверил именно на нея — сестрата на мъжа, когото сигурно мразеше, жената, която познаваше само от няколко дни. Беше пристигнала във вторник, а сега беше неделя през нощта. Въпреки краткото време, което бяха прекарали заедно, тя не можеше да си представи, че е имало време, когато не го е познавала. Усети как гърдите му равномерно се повдигаха и спускаха в съня. Колко ли изтощен беше, за да заспи веднага. Почти му завидя за спокойния сън.
Неделя… Оставаха й по-малко от два дни. Вечерната карета я доведе във вторник и също тя щеше да я отведе. Но защо, защо трябваше да си замине, след като едва бе успяла да се сближи с недостъпния дук Ребърн? Защо трябваше да се разделят, след като бяха сключили мир помежду си — и всеки със себе си?
Но какво би могла да направи? Да ме каже, че не иска да си отиде? Че иска да удължи договора? Идеята беше толкова глупава, че тя стисна здраво устни. Тя щеше да си замине и много скоро от седмицата нямаше да остане нищо друго освен спомените за една странна къща и тъмния й господар.
Сигурно заради болките в глезена, или поради тъпата, пулсираща болка в слепоочията, но очите й се напълниха със сълзи. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да ги спре и много скоро по бузите й потекоха топли вадички.