20
Ребърн се събуди, когато Виктория се раздвижи в ръцете му. Завесите бяха спуснати, но в стаята проникваше достатъчно светлина, за да я потопи в нежно жълто сияние.
Виктория се размърда, прошепна нещо неразбираемо и премести глава в свивката на ръката му. Той се наведе предпазливо над нея и я целуна с огромна нежност. Направи му впечатление, че бузите и светеха със странен блясък, и изведнъж разбра, че е плакала. Той ли я бе накарал да плаче? Представата го разстрои повече, отколкото му беше приятно да признае.
Каквото и да я бе накарало да плаче, тя се бе успокоила. Помоли го да остане при нея и се сгуши в него насън. Известно време лежа спокойно, загледан в синия балдахин, с желанието този миг никога да не свърши. Но много скоро усети парене по лицето, затова се отдели от нея и стана от леглото. Виктория изплака тихо и се претърколи настрана, но не се събуди.
Байрън наля чиста вода в легена и напръска лицето си. Студът успокои сърбежа, но и предизвика бодежи. Той приглади с пръсти разрошената си коса и застана така, че да вижда през процепа между завесите, без слънцето да пада върху лицето му.
Слънцето беше на хоризонта, матово и мрачнооранжево. Байрън проследи как огненото кълбо бавно се изкачва по стоманеносивото небе. Обичаше изгрева на слънцето, както други хора обичат огъня. Изгревът на слънцето беше красиви безмилостен, възнаграждаваше любовта му с болка и беше толкова равнодушен към всичко, че гневът и горчивината му отлетяха, макар и само за минути.
Тих шум откъм вратата го стресна. Тъкмо когато се обърна, вратата се отвори и на прага застана Ани, натоварена с тежка табла.
— О! — изохка тя, като го видя, и цялата се изчерви. — Не знаех, че сте тук, ваша светлост.
Виктория се раздвижи под завивките.
— Благодаря, Ани. — Гласът й издаваше, че току-що се е събудила. — Оставете таблата на нощното шкафче и сте свободна. — Погледът й намери лицето на Байрън и той кимна утвърдително. — Моля ви, донесете още една табла за дука. Той желае да закуси с мен.
Ани излезе. Байрън се върна при Виктория и приседна на ръба на леглото.
Между двамата пулсираше напрежение — и чувственост, и някакво ново съзнание. Байрън се опита да го пренебрегне, като оправи възглавниците на Виктория, помогна й да седне удобно и сложи таблата на коленете й. Почувства се като бавачка и побърза да прогони това странно усещане, но Виктория го гледаше странно, сякаш ситуацията беше неловка и за нея. Тя отмести поглед и посегна към ножа и вилицата, но изведнъж спря.
— Чувствам се глупаво, като седите насреща ми и ме зяпате, сякаш искате да се уверите, че инвалидът ще се нахрани хубаво — заговори тя с лека усмивка. — Споделете закуската с мен, а после ще си поделим вашата, когато Ани я донесе.
— Имам само един прибор — възрази меко Байрън.
Виктория смръщи вежди.
— Преди три дни този факт изобщо нямаше да ви възпре. Какво се е променило оттогава? — Гласът й прозвуча шеговито, но и малко меланхолично.
Променило се е повече, отколкото тогава можех да си представя, помисли си той. Ала се усмихна — съвсем предпазливо — и помилва ръката й.
— Тогава аз ще ви храня.
Виктория остави вилицата, облегна се на възглавниците и притвори очи. Той гребна малко от бърканите яйца и ги пъхна в устата й. Следващата хапка беше за него. Миналия път направи нещо подобно със сладкиша от праскови… Невероятно как сцената се повтаряше, толкова подобна и толкова различна. Виктория се изчерви — вероятно и тя мислеше за същото — и отмести поглед. Никой от двамата не беше в състояние да повтори онази нощ и сега, докато ядяха бъркани яйца с бекон, споменът изглеждаше натрапчив и груб.
— Чувствам се като дете — каза тя и се засмя малко изкуствено.
— Идеята беше ваша.
Продължиха да се хранят в мълчание. Най-после се появи Ани с таблата, Виктория си получи вилицата и напрежението поотслабна.
— Мислих много за онова, което казахте — започна неочаквано Виктория и вдигна глава от филийката с масло. — Спомняте ли си как ме укорихте, че лъжа сама себе си?
Байрън, който очакваше въпроси за болестта си, веднага се отпусна.
— Тогава смятах, че вие се лъжете, че преувеличавате случилото се по обичайния си драматичен начин. Но вече не съм толкова сигурна… защото научих нещо за самата себе си.
Сивосините очи гледаха сериозно и без да примигват.
— Аз съм страхливка. Боя се от промените. Боя се от рисковете, но най-много се боя от самата себе си. Онова, което направихме с Уолтър беше… необмислено. След толкова години го намирам дори глупаво. Но когато се любехме в задния салон на къщата им, в градината, в шкафа и в оборите, се чувствахме прекрасно. Тогава всичко беше добро и правилно. Ала само след няколко мига вече знаех, че съм се проявила като глупачка, и ме обхващаше страх, че съм извършила непростима грешка.