— И тогава престанахте да вярвате в себе си.
Виктория леко повдигна рамене.
— Напротив, вярвах си, но само когато бях хладна и безстрастна. Не вярвах в чувствата.
— Както и в импулсивните си действия — допълни с усмивка Байрън.
— Отпускам се само когато яздя. Ездата е като природна стихия. Усещам тази стихия и когато има буря. — Виктория беше готова да се засмее. — При буря все още не мога да се контролирам.
— Затова ли години наред сте се самонаказвали и сте се принуждавали да се държите прилично? — попита тихо Ребърн, но това не беше въпрос. — Само заради една младежка грешка. Твърде крайно действие, според мен.
Виктория нетърпеливо поклати глава.
— Не става въпрос за това. То вече не е важно. Сега има значение само какво ще правя по-нататък. Досега не съм се питала дали е разумно или глупаво.
— А какво е нашият договор?
Виктория се отпусна видимо, лицето й се разведри.
— И двете. Все още не мога да повярвам, че го подписах. Той е в противоречие с всичко, на което държа…
— Но не и с чувствата ви.
— Не, това не. — Тя направи кратка пауза. — Сега сигурно се питате дали съжалявам. Да, съжалявам за глезена си, за главата си и за вашето лице, но не за седмицата, която ви обещах.
Байрън усети пробождане в сърцето.
— Ако лицето ми е цената за нашата обща седмица, плащам я с удоволствие.
За момент коравата линия около устата й изчезна.
— Благодаря ви.
Двамата продължиха да ядат в мълчание.
Виктория седеше отново на пейката до прозореца, Ребърн беше възседнал един стол. Тя искаше да повика Ани, за да й помогне да се облече, но той настоя сам да свърши тази работа. Беше й доста неловко да му позволи да я облича — когато я събличаше, се чувстваше съвсем различно, — а фактът, че той се справя като добре обучена камериерка, не правеше нещата по-лесни. В мрака, в горещината на любовния акт, не беше проблем да се държи непринудено. Ала светлината, която падаше през открехнатите завеси, разкриваше много повече от нея, отколкото Байрън беше видял през любовните нощи, и то без мъглата на страстта. Сега изпита внезапен страх, че той ще види колко мършаво и застаряващо е тялото й и вече няма да я желае.
Слава богу, той не даваше признаци, че изпитва и нещо друго, освен загриженост за нея. Настани я удобно на пейката под прозореца и когато най-после я погледна в лицето, в погледа му светеше задоволство, а не неодобрение.
— Очаквах да ми зададете куп въпроси — призна тихо той.
Виктория се стресна, но не се престори, че не е разбрала.
— Вярвам, че ще ми разкажете всичко във вашия собствен ритъм.
Ребърн поклати глава.
— Даже светец не би имал търпение да чака признанията ми.
— Снощи започнахте този разговор сам, по своя воля — отговори твърдо тя. — Решението беше ваше. Никой не би могъл да ви принуди.
— Защо ли тогава имах чувството, че действам по принуда? — промърмори той и по опустошеното му лице заигра подигравателна усмивка. Виктория установи, че можеше да го гледа спокойно, без да трепери от болезнено съчувствие, но видът му все още я потискаше. Той въздъхна и обясни: — Никой досега не е проявил такова разбиране.
Виктория разбра подканата и издаде въпросителен звук. Ребърн се извърна настрани и се взря с празен поглед в извехтелия гоблен, покриващ половината стена.
— Някога имах приятел — заговори безизразно. — Името му беше Уил. Бяхме малки момчета и може би трябваше да проявя снизходителност. Но той ме познаваше по-добре от всички други. Когато един ден си изгорих лицето, беше с мен. Заспахме навън и когато се събудих, бях много по-зле от сега. — Ръката му неволно се вдигна към лицето, но веднага се отпусна.
— Той ви е видял и е реагирал зле — предположи Виктория. Гледката без съмнение е била шокираща за малкото момче. Страшно преживяване.
— Опитах се да му обясня, но той побягна. И никога повече не ми проговори.
Виктория го погледна пронизващо, но лицето му си остана все така безизразно. Явно не преувеличаваше. Как беше възможно едно единствено преживяване, макар и силно травматично, да предизвика такава реакция?
— Наистина ли никога не ви проговори?
— Никога. — Байрън все още не я поглеждаше. — Скъсването не беше толкова драматично, колкото изглежда. Той отиде на училище в Хароу, преди аз да се възстановя дотолкова, че да напусна стаята си.
— Опитахте ли се да говорите с него? Казахте, че е бил най-добрият ви приятел.