— Да. Най-добрият ми приятел. Не, не се опитах. Той винаги ме избягваше… — Ребърн разтърси глава и млъкна.
Виктория затърси подходяща формулировка.
— Преди това смятахте ли го за повърхностен? Или… злобен? А може би подъл?
— О, не. Той беше най-добрият приятел, който човек може да си представи. — Гласът му преливаше от ирония, но тя чу болката му.
— Значи никога вече не сте разговаряли?
— Не, но се срещахме често, когато се връщаше за ваканциите и когато завърши следването си в Оксфорд. Движехме се в едни и същи обществени кръгове.
— И той никога не ви даде знак, че се разкайва или че страда от угризения на съвестта? Никога ли не ви даде да разберете как се чувства? Ако наистина сте били толкова добри приятели…
Ребърн помълча малко и обясни:
— Понякога си мислех, че ей сега ще дойде при мен. Улавях го, че ме гледа с израз на… не знам, не мога да го определя. Изглеждаше почти тъжен.
— Казахте, че сте били деца, които още не ходят на училище. Може би приятелят ви е разбрал, че се е държал зле, и ужасно се е срамувал от себе си. Децата вършат глупости, нараняват приятелите си, а после горчиво съжаляват. Има неща, които не смеят да признаят дори когато станат възрастни. Понякога чакат толкова дълго, че става невъзможно.
Байрън би трябвало да знае тези неща, каза си почти сърдито Виктория. Толкова време се е борил със старите спомени.
Ребърн стисна с такава сила облегалките на стола си, че Виктория се уплаши да не го счупи.
— Той се ожени за Шарлът!
Буквално изкрещя думите и Виктория сведе глава към ръцете си, защото се почувства неловко от този изблик на чувства.
— А, да, дъщерята на свещеника — припомни си тихо тя. — Наистина ли смятате, че е избрал Шарлът, за да ви причини болка?
Ребърн дълго време не каза нищо, после поклати глава.
— Какво значение има? Знаеше, че ще ме нарани. Ако първия път се беше стреснал поне малко…
— … после нямаше да го направи, така ли мислите? — завърши изречението тя. — Разбирам. — Не й хрумна нищо, с което би могла да го утеши. Обърна се към прозореца и се загледа към входната алея през процепа на завесите.
— И без това щях да я загубя — заговори след малко Ребърн. — Вярвах, че я обичам, но не можех да отговоря на въпроса, който се четеше в очите й. Вие сте единствената, която събра смелост да ме попита направо. Мълчах и усещах как с всеки ден Шарлът все повече се отдалечава от мен. Може би Уил го е разбрал. Може би за мен е било благословия, че той се ожени за нея, но тогава не съм го разбирал. Така поне ми беше спестено да видя как любовта ми умира. Често съм си го повтарял, но не можах да се утеша истински.
— Аз… толкова съжалявам — пошепна Виктория и той въздъхна.
— Трябваше отдавна да оставя всичко това зад гърба си, но не можах. Бях убеден, че освен хората, които работят при мен, всеки друг ще реагира като Уил. Съзнавам, че е глупаво, но го вярвах. Вие ми доказахте, че съм се лъгал, поне по отношение на един човек, и аз ви благодаря за това. Но не съм сигурен, че и други хора ще ме приемат така, както правите вие. Ала разбирането ви беше достатъчно да промени живота ми.
Виктория го погледна крадешком. Внезапно бе станал толкова уморен, толкова изтощен, че могъщата му фигура себе смалила.
— Не съм имала намерение да променям каквото и да било…
Байрън отново въздъхна.
— Ах, Цирцея, вашето докосване има магическа сила. — Усмихна й се изтощено и тя отговори на усмивката му. Страдаше с него и знаеше, че той го знае. Нямаше представа какво би могла да направи за него, но колебливо потупа възглавницата до себе си.
Той седна при нея и когато тя хвана ръката му с известна плахост, я притисна силно и преплете пръсти с нейните. В мазолите по дланите му вече нямаше нищо загадъчно — тя си спомняше живо как се издуваха мускулите на гърба му, докато размахваше индианските оръжия — напротив те я успокояваха и не губеха топлината и силата си само защото тайната им беше разкрита.
— Не винаги е било така — заразказва той. — Когато бях малко момче, изгарянията ми бяха съвсем нормални, като на другите деца. Спомням си как се качвах на люлката и слънцето ме огряваше целия. И колко добре се чувствах…
— Никога ли не излизате навън през деня? Наистина ли никога? — попита Виктория и се опита да си представи какво е да прекараш целия си живот на тъмно.
— Видяхте границите ми. Когато е много мрачно или вали, и когато съм много предпазлив, излизам навън. Мога да се поразходя на разсъмване и на здрачаване. Това е всичко.
— Не се учудвам, че не сте признали нищо на Шарлът. Можела е да ви сметне за луд, но дори и да ви изслуша и разбере, не вярвам, че би намерила сили и достатъчно любов в сърцето си, за да прекара целия си живот с мъж, който никога не се показва под светлината на деня.