— Хайде, скъпа лейди Виктория — подкани я дукът. — Не се страхувайте. Аз не хапя.
Това реши всичко. Макар да не виждаше лицето му, пренебрежителното, иронично забавление в гласа му беше недвусмислено. Той искаше да я прелъсти, за да се позабавлява, и щеше да й се подиграва тайно, докато въвеждаше наивната застаряваща девица в тайните мистерии на любовта. Тя беше не по-малко упорита от него. Той я искаше и тя него — какво лошо имаше в това? Да видим кой кого ще учуди повече, каза си гневно Виктория. Вирна нагло брадичка и се опита да намери очите му в мрака.
— Покажете се — заповяда тя.
Ребърн дълго не се помръдна и тя почти се уплаши, че ще се откаже от предложението си. Ала най-сетне той стана бавно и излезе на светло, обърнат с хълбок към огъня, за да може мрачната светлина на въглищата да огрее чертите на лицето му.
Първото й впечатление беше за големина. Вярно, херцогът не беше най-високият мъж, когото беше срещала, нито най-силният, но присъствието му изпълваше помещението и той стърчеше пред нея по начин, какъвто никога не беше изпитвала пред доста високия си брат. Тя се изправи инстинктивно и го погледна право в очите.
Като съдеше по забележителния глас, тя очакваше също толкова пронизващи очи — сияещо синьо или смарагдово зелено, а може би и стоманеносиво. Но не стана така. Очите му имаха приглушения цвят на мочурище, кафяви или мъховозелени, по-скоро някъде между двата цвята, и за момент Виктория остана разочарована. Тогава мъжът вдигна предизвикателно вежди, отговори на смелия й поглед и в очите му светна тръпчив, блещукащ хумор. Виктория разбра веднага, че зашеметяващият цвят на очите би бил само повърхностна добавка, украса, която отклонява вниманието от контролиращата сила, пронизваща всеки нерв на тялото му.
Лицето му беше смело и остро — почти недодялано, сякаш някой слепец го бе издялал от камък, — но липсата на патрицианска красота го правеше още по-впечатляващ. Не можа да прецени на колко е години, но си каза, че сигурно е по-млад, отколкото показваше набраздената кожа на лицето. Не беше белязан от младежки пъпки, а от дъждове и бури, сякаш години наред беше вървял срещу вятъра и слънцето. Към това се прибавяха широко чело, масивна брадичка и силно, жилесто тяло, скрито под скромен, но добре ушит костюм.
Да, външността му беше необикновена, но привлекателна. Сякаш между двамата имаше невидима нишка и дори най-леките тръпки на тялото му предизвикваха отговор дълбоко в нейното. Той направи крачка към нея и Виктория трябваше да се стегне, за да не се отдръпне. Когато той спря, тя вирна решително брадичка.
— Е, одобрявате ли ме? — попита той. Мекотата и нежността в гласа му не би трябвало да си пасват с почти грубата външност, но беше точно обратното. Този мъж съчетаваше сила и грация, мощ и изкусителност. Пред такъв мъж Виктория не можеше да си позволи да прояви слабост.
— Достатъчно е — отговори кратко тя. — Ако нямате нищо против, да съставим договор. Ще го подпишем, ще повикаме свидетел и… седмицата може да започне.
Ребърн остана известно време мълчалив, с непроницаемо изражение.
— Договор? — повтори въпросително. — Колко… разумно.
Остави я сама с въпроса какво трябваше да означава това и се запъти към малкото си писалище. Запали свещ, извади лист хартия и започна да пише. Черното перо заскърца по хартията. Той бе навел глава над листа и старомодно дългата коса се спусна покрай лицето му. Осветлението беше недостатъчно, за да се определи дали е черна или кестенява, но Виктория изпита възбуждащото подозрение, че е тъмна като безлунна нощ. Боже, в каква игра се впускаше?
Ребърн написа текста, попи внимателно мастилото и отнесе листа и свещта при Виктория. Осветено отдолу, лицето му изглеждаше още по-остро и впечатляващо, но тя пое договора от ръката му без издайническо трепване.
— Благодаря, ваша светлост.
Прочете текста под трепкащата светлина на свещта, като обръщаше внимание на всяка дума. Стилът беше достатъчно дискретен, за да скрие истинската природа на сделката им, и достатъчно ясен, за да дефинира заплахата от нарушаването на договора.
— Много добре написано — призна мрачно Виктория. Внезапно вратата се отвори и я удари с такава сила, че тя полетя към Ребърн. Той я хвана за лакътя и спря падането й, докато натрапникът се извиняваше.
— Простете, ваша светлост, милейди. Качих багажа на милейди в стаята с еднорога, а поръчката на ваша светлост е доставена от Лейдс.