— Права сте — отговори просто Ребърн.
Продължиха да седят в мълчание. Със съзнанието, че всеки час ги приближава към раздялата, Виктория буквално попиваше присъствието му. Изследваше лицето му, за да го запечата в паметта си, все едно колко изгорено беше. Ала не смееше да го гледа открито, защото се боеше, че той ще го изтълкува като възхищение от грозотата. Затова устреми невиждащ поглед към входната алея, която виждаше между завесите, и се съсредоточи върху физическото му присъствие. Топлината на тялото му, ароматът на кожата… Само да можеше да ги отнесе със себе си.
Не знаеше колко време е седяла така, когато някакво движение по алеята привлече вниманието й. Взря се и различи дребна фигура. Отново Ани, но този път не сама. Когато фигурите наближиха, Виктория установи, че мъжът с Ани беше Андрю.
Побиха я тръпки. Там долу ставаше нещо. Андрю жестикулираше възбудено, а Ани отново и отново клатеше глава.
— Виждате ли ги, Ребърн? — попита тихо тя и посочи с глава.
Усети движението му, когато надникна над рамото й, но не изпусна от очи малката драма, която се разиграваше беззвучно пред къщата. Сърдити жестове, клатене на глава. Андрю направи крачка напред и сграбчи Ани за раменете. Каза й нещо, но Ани за пореден път поклати глава. Андрю стисна ръката й и падна на колене пред нея. Тя се опита да го изправи, но той остана на земята с гръб към прозореца.
— Божичко, той я моли да се ожени за него — пошепна учудено Виктория.
Ребърн изръмжа недоволно.
— Не ми се вижда особено въодушевена от предложението. А аз си мислех, че са сгодени.
Постепенно обаче решителността на Ани отслабна.
— Дай й малко време — пошепна Виктория, сякаш Андрю можеше да я чуе.
След малко съпротивата на Ани окончателно угасна. Тя престана да клати глава, послуша още малко какво й казва Андрю и накрая кимна бавно.
Андрю скочи, целуна я бързо и я вдигна високо във въздуха.
Виктория се обърна към дука.
— Малко им завиждам.
— За младостта? Или за ентусиазма? А може би за оптимизма им? — Той вдигна високо едната си вежда.
— Не точно. Завиждам им за простотата. За наивния кураж. Толкова неща могат да се объркат и сигурно ще стане точно така, но те се изправят пред действителността, без да им мигне окото.
— Ако съдя по разказите ви, някога и вие сте постъпили по същия начин.
Тя поклати глава.
— Надявам се да не преживят онова, което преживях аз.
— Защо просто не заживеете с увереността, че ще забравите? — Гласът му беше съвсем сериозен.
Виктория се обърна отново към прегърнатата двойка и в гърлото й заседна буца.
— Само да можех… би си струвало да преживея цялата болка още веднъж.
Ани се появи с обяда. Бузите й бяха силно зачервени и се усмихваше — много рядка гледка, както установи изненадано Байрън. Остави таблата на масата и се оттегли към вратата, но там спря нерешително и започна да мачка престилката си.
— Да? — попита спокойно Байрън, пренебрегвайки развеселените погледи на Виктория.
— Ваша светлост… — Ани се изчерви още по-силно. — Ваша светлост, Андрю и аз ще се оженим — изрече тя на един дъх и сведе поглед.
— Обещах на Андрю портиерската къщичка, но едва когато Сайлъс вече не е между живите — отговори дукът с всекидневен тон.
Ани кимна и лицето й засия.
— О, знам, ваша светлост! Работата е там, че Сайлъс сигурно ще живее вечно, а пък чичо Том ме попита дали искам да отида с него в Лийдс, защото иначе ще си остана тук съвсем сама, без близки хора. Тогава обаче Андрю ми заяви, че сега той е моето семейство. — Тя вирна брадичка с въодушевление, което Байрън никога не беше виждал у нея. — Надявам се, че ще ни дадете благословията си и ще продължим да работим за вас, макар и вече като семейство. Чичо Том ще ни продаде къщата си в селото и се надявам да нямате нищо против, че всеки ден ще идваме на работа тук.
Байрън я погледна замислено и кимна.
— Много ще се радвам да останете в къщата ми — и вие, Ани, и Андрю. Разбира се, ще получите стоте фунта, които съм ви обещал.
— О, благодаря, ваша светлост! — Ани направи реверанс. После обаче бръкна в джоба на престилката си и на лицето й се изписа несигурност. — Преди да умре, вашият прачичо ми даде това. — Протегна към херцога ръка, в която святкаше дълга перлена огърлица с красив медальон и подходяща ключалка. — Каза ми… каза, че този накит е част от скъпоценностите, които по право отиват в ръцете на новата дукеса, но той си нямал дукеса, затова решил, че няма нищо лошо да го даде на мен. — Тя говореше все по-бързо, думите се прескачаха задъхани. — Аз не съм го взела, повярвайте, той настоя да ми го даде. Досега го държах, но за какво са му на момиче като мен истински перли…