— Вярвам ви, Ани — прекъсна я Байрън, преди да е изпаднала в истерия.
— Благодаря, ваша светлост. — Ани въздъхна облекчено. — Ако ми разрешите, ще продам огърлицата. Не, че не ми харесва, но не мога да я нося. Само че не знам как да я продам — завърши унило тя.
Байрън протегна ръка.
— Ако ми се доверите, ще я дам на бижутер да я оцени и ще ви направя честно предложение.
Ани отново засия.
— Много ви благодаря, ваша светлост! — Връчи му огърлицата, без да се колебае, и забърза към вратата, но на прага отново спря. — Божичко, щях да забравя! Това писмо пристигна днес за вас, милейди. — Извади от джоба си розов плик и го сложи до таблата с обяда. Направи пореден реверанс и излезе.
— От мама е — каза Виктория и протегна ръка. Байрън й подаде писмото, но тя не го отвори веднага. — Беше много мило от ваша страна — каза вместо това.
Той вдигна рамене. Очевидно се чувстваше неловко.
— Мисля, че мога да го нарека справедливо. Тя ми е братовчедка.
— Да. Но повечето други мъже изобщо нямаше да ги е грижа. Радвам се, че вие не сте от тях.
Виктория отвори писмото, но като видя почерка, се намръщи невярващо.
— Нещо не е наред ли? — попита стреснато Байрън.
— Писмото е от брат ми. Джек никога не ми е писал писма. — Виктория счупи печата и разгърна листа. Изражението й ставаше все по-мрачно. Накрая буквално се вцепени и остана наведена над писмото.
— Какво има? — попита нетърпеливо Байрън.
Без да каже дума, тя му подаде писмото, за да прочете сам.
Виктория,
Знам, че водиш много сложни преговори, които засягат моята личност, и те уверявам, че нямаше да ти пиша, ако не беше толкова спешно. Нашата майка страда от засилващи се пристъпи — ръцете й постоянно шарят насам-натам, езикът й е объркан, все по-често изпада в някаква необяснима забрава. Това започна в деня на заминаването ти, но в началото смятахме, че е обичайното й театралничене.
Докторът казва, че мама може да си върне предишните способности, но още е много рано да се каже дали се касае за временно заболяване или за началото на внезапен, финален упадък Тя пита непрекъснато за теб и татко смята, че не е изключено това да е последното й желание. Затова ме помоли да ти пиша и да те помоля да се върнеш незабавно. По изключение този път съм напълно съгласен с него.
Моля те, побързай.
— Трябва да заминете — каза Байрън, пренебрегвайки юмрука, който внезапно изпразни дробовете му със силен удар.
— Да — съгласи се тя с безжизнен глас.
— Утре сутринта…
Внезапно Виктория избухна в смях и го прекъсна:
— Ама че пилеене на време! Счупих си глезена и станах причина за изгарянето ви и за какво? — Само за да наруша договора ни в последния ден на седмицата!
Байрън се обърна към нея и последното, скрито дълбоко в сърцето му желание да накаже семейството й се стопи.
— Скъсайте проклетия договор — изрече през зъби той. — Няма да искам нищо от брат ви.
Виктория вдигна глава към него и очите й овлажняха.
— Благодаря — пошепна тя едва чуто. — Не мислех, че ще проявите такава доброта. С нищо не съм го заслужила.
— Не е нужно да се унижавате. — Той седна до нея и обгърна с ръка крехките й рамене. — Господи, наистина ли смятахте, че съм способи да ви причиня болка в такъв момент?
Тя облегна глава на рамото му.
— Не мога да мисля за нищо. — Една сълза се спусна по бузата й.
— Ако вземете ранния влак, ще пристигнете в Ръшуорт още утре следобед. Няма и три дни, откакто е написано писмото. Не вярвам състоянието на майка ви да се е влошило.
Виктория се засмя и избърса сълзите си.
— О, аз съм ужасна личност, нали? Би трябвало да плача за майка си — и аз го правя, — но много повече плача за себе си.
— Снощи също сте плакала. — Байрън много се постара да не вложи в думите си въпрос. Виктория не посмя да го погледне.
— Мислех, че спите. Надявах се, че спите.
Той изтри последната сълза от бузата й и облиза влагата от пръста си.
— Видях следите тази сутрин. Защо?
Виктория прехапа устни.
— Защото се изгорихте по моя вина… Защото глезенът ме болеше. И защото не исках да мисля за заминаването си. Бях толкова щастлива…
Байрън я погледна объркано.
— Плакали сте, защото сте била щастлива?
— Плаках, защото знаех, че щастието няма да трае дълго. — Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с тъга и — да се осмели ли да повярва? — с толкова много нежност, че той се задъха и бе обзет от горчива радост.