— Сега разбрах какво ми е пречело през цялото време — изфуча той и преди тя да е успяла да каже нещо, сложи ръце под коленете й и вдигна краката й на раменете си. Така счупеният глезен се озова на сигурно място зад гърба му. Сега вече можеше да преодолее празното пространство между тях.
Тялото й се напрегна от радостно очакване, всеки нерв зазвъня. Той удържа на думата си. Не я остави да чака, а проникна в нея с бавен, дълъг тласък. Тя го посрещна гореща и влажна. Той се оттегли и отново нахлу мощно в нея. Виктория нададе задавен вик и инстинктивно стисна ръце в юмруци, когато движенията му я събудиха за нов живот. Байрън спря и я погледна загрижено.
— Добре ли е така?
— Много добре — отговори с пресекващ глас тя и на устните й изгря трепереща усмивка.
Очите му потъмняха.
— Радвам се — изрече той с твърдост, която й отне дъха, но не можа да отговори, защото той ускори ритъма и цялото й тяло буквално се вкопчи в него. Тя се хвана здраво за раменете му, нагоди движенията си към неговите. Тялото й пееше с него, горещите удари на пулса я разтърсваха, все още леки, многообещаващи тръпки идваха една след друга, вълна след вълна се разливаха по цялото й тяло, докато не й останаха сили. Дъхът й излизаше на тласъци през зъбите, всяко отделно косъмче по кожата й настръхна.
Ребърн я водеше. Тежестта му притискаше хълбоците й, всеки тласък навлизаше още по-дълбоко в нея. Стигнаха до ръба на екстаза, кръвта шумеше с все сила в ушите й, кожата и вече не усещаше влажните, измачкани чаршафи. Само той беше тук — задъхан, с напрегнато лице, с цялата си тежест върху нея. Той беше тук, в главата й, изпълваше мислите й, както бе изпълнил тялото й.
Тя беше щастлива.
Пусна раменете му, притисна ръце към гърдите му и усети как сърцето му бие точно под пръстите й.
— Ела с мен — пошепна с пресекващ глас.
Сякаш бе чакал тези думи, той промени ритъма, затрепери в края на всеки тласък и я изпрати отвъд ръба на пропастта. Крещеше ли, плачеше ли — тя не знаеше; вече не възприемаше нищо друго освен лудо биещите им сърца и неговата кожа. От вътрешността й сякаш излизаше огън; всеки пръст на ръцете и краката тръпнеше неудържимо. Отново и отново се разтърсваха заедно от силни тръпки, вълните ги носеха към върха, докато се изправиха заедно и рухнаха. Съзнанието на Виктория се върна едва когато Ребърн забави тласъците си и спря. Той се оттегли от нея и я остави изтощена до крайност. Байрън внимателно свали треперещите й крака от раменете си, легна до нея и все още задъхан, притегли главата й на гърдите си. Отокът на темето я заболя малко, но тя го пренебрегна.
— Е, получихте ли достатъчно от мен? — пошепна той с лице, заровено в косата й.
— Това беше началото. — Тя мушна едната си ръка под неговата и сложи другата върху гърдите му.
Той въздъхна и двамата дълго време лежаха прегърнати. Виктория не мислеше за нищо. Само се наслаждаваше на близостта му. Накрая Ребърн се раздвижи.
— Съжалявам, но трябва да измия лицето си. Потта пари ужасно.
Виктория се отдели веднага от него.
— Защо не казахте нищо? Не очаквам от вас да се измъчвате заради мен.
Той стана, клатейки глава, и прекоси помещението.
— Това не бяхте вие. Това беше моята гордост.
— Щом не желаете да бъдете предпазлив заради самия себе си, мислете поне за това, че аз се обвинявам за болките ви.
— Изобщо не биваше да знаете, че имам болки. — Той се наведе над легена и на мокри лицето си. Светлината на свещите рисуваше мускулите на гърба му и Виктория за пореден път отбеляза, че дук Ребърн е великолепен мъж. Той се обърна към нея и явно видя възхищението по лицето й, се засмя изтощено.
— Ако искате повече от мен, Цирцея, ще се наложи да почакате. Вече не съм на осемнадесет години.
— И това е добре, не мислите ли? Когато сте били на осемнадесет, аз съм била съвсем млада и двамата сме били ужасно глупави. — Тя се вгледа в лицето му, за да види дали е по-зачервено отпреди. — Не е нужно да правим нищо повече. Ще съм доволна просто да спите до мен.
— А аз през цялото време си мислех, че ви доставям удоволствие. — Той се върна до леглото и я погледна втренчено. — Не, Виктория, не съм толкова слаб, колкото си мислите. — Поклати глава и добави замислено: — Дали някога съм бил на осемнайсет, или са присадили в старата ми глава спомените на друго момче?
— Ако слуховете са верни, значи сте бил доста буен младеж.
Ребърн наклони глава и я привлече към себе си.
— Тази слава си завоювах едва на двайсет и три. Но си я заслужавах. Имах късмет, че не си навлякох половин дузина срамни болести при посещенията си в най-гадните бордеи на Лондон. И до днес се чудя как някой не ми преряза гърлото.