— Наистина е безумно — съгласи се Виктория и помилва устните му с връхчето на показалеца си. Той я целуна, но тя се отмести и го погледна изпитателно: — Нима не сте направили нито едно дете на многобройните си любовници?
Ребърн се стресна и в погледа му светна болка.
— Надявам се, че не. Съжалявам, но нито една от тях не дойде да ми каже, че съм станал баща. — Той поклати глава. — Сега вероятно ме смятате за криминален тип. Въпреки това ще ви призная, че никога не съм се замислял за възможните последствия. Забавлявах се, колкото можех… и веднага забравях с кого съм го правил.
— Никога ли не сте се замисляли? Никога ли не сте си представяли, че собствените ви син е бил оставен на някой праг или е бил удавен в Темза? — Виктория се намръщи неодобрително.
— Ако бях спрял дори само за миг и се бях замислил върху егоцентричните си изстъпления, мислите ли, че щях да продължа по същия начин? — Той говореше спокойно, но болката в очите му беше очевидна. Очевидно си задаваше същите въпроси като нея.
— Надявам се, че не — отговори строго Виктория.
— И аз. — Той помълча малко и продължи — Ако сега при мен дойде някоя жена и ми каже, че детето й е от мен, ще го приема. Ако ми обясни кога и как се е случило и разбера, че е вероятно, ще поема отговорността. Съществува голяма вероятност дамата да излъже, но самата възможност за това ще ме принуди да взема мерки.
— Значи се разкайвате? — Пръстите й бавно се движеха по гърдите му.
— Благородството задължава — помните ли тази стара мисъл? Възползвал съм се от правото на първата нощ, значи трябва да си понеса отговорността, свързана с привилегията.
— Даже когато сте платили за тази привилегия скъпо и прескъпо?
— Точно затова. — Той помилва корема й. — Какво ще стане, ако забременеете?
— О, моля ви, не! — извика Виктория. Ребърн вдигна вежди и тя се постара да обясни спокойно. — В момента е почти невероятно това да се случи, но все пак… Аз може би съм се променила, но светът не е. Там няма място за незаконородено дете, даже когато майка му е дъщеря на граф. Предполагам, че ще замина за Италия, защото не искам да плащам на някой беден викарий. Не, че представата да прекарам живота си в изгнание ме възхищава, но все пак…
— И там ще водите добродетелен живот заради детето?
— Не ми се вярва, че това е възможно.
Виктория усети колебанието му и го погледна въпросително. Той улови ръката й и я погледна право в очите.
— Ако се стигне дотам, ще се погрижа да не ви липсва нищо.
— Благодаря ви — отговори просто Виктория. — Но това е последното, за което искам да мисля сега. Целунете ме, Ребърн. Тази нощ нямам нужда от нищо друго.
Той я послуша и двамата се потопиха отново в горещата страст.
22
Виктория седеше на пейката под прозореца в стаята на Еднорога. Слънцето едва се бе подало над хоризонта, а тя вече беше готова. Преди един час бе отворила очи и бе установила, че е сама в стаята. С багажа си. Чантата и пътническият сандък стояха в средата на помещението като в деня на пристигането й. Макар че в стомаха й тежеше буца, тя позвъни за Ани, за да й помогне в обличането. Нямаше да вземе нищо от нещата, които той беше поръчал за нея.
Сега трябваше само да слезе по стълбите. Това беше ужасяваща процедура и щеше да стане още по-ужасна с кринолина. Трябваше или да го сложи, или да го остави. А точно както бе отказала да вземе нещо от Ребърн, така отказа и да остави нещо в дома му. Само да можеше да подреди и мислите си така лесно като багажа…
Имаше още доста време, преди да тръгне. Влакът от Лийдс щеше да пристигне в точно определен час и нямаше смисъл да седи и да го чака. Ала стените на Ребърн Корт я задушаваха, а дукът не беше тук, за да чака заедно с нея. Нямаше причини да остане още, затова дръпна шнура на звънеца. Слугите трябваше да отнесат багажа й долу — и самата нея.
В очите й сякаш имаше пясък. Спала ли беше през нощта? А той? Сигурно по някое време бе задрямала, но не помнеше когато Ребърн си е отишъл и кога да внесли багажа й.
Мислите й неизбежно се връщаха към него. Имаше чувството, че в главата й се е отворила фуния и каквото и да мисли, всичко пада вътре и се завърта около него. Сякаш тя цялата беше минала през фунията, защото се чувстваше празна и безтелесна. Цялото й Аз беше изпълнено със сенки.
Огледа за последен път стаята си — балдахина, пухеника, чистите чаршафи, твърде ярки в сравнение с избледнелите цветове, празния стол до камината, огромният гоблен на стената. Зад него нямаше нищо освен гола стена. Никакви тайни, никакви призраци. Само един мъж, един тъжен мъж, който я беше омагьосал и още отсега й липсваше болезнено. Един тъжен мъж в една рушаща се стара къща.