На вратата се почука и след отговора й влязоха лакеят и един оборски ратай. Въпреки замаяността си Виктория усети колко енергични бяха стъпките на Андрю и че под учтиво овладяната маска се крие радостно лице.
— Негова светлост нареди първо да вземем вас, милейди — съобщи Андрю. — Каза, че не иска да ви изпуснем по стълбата, защото сме се уморили от багажа. — Той кимна в посока на големия сандък.
— Кажете на негова светлост, че му благодаря — отвърна Виктория. Тази сутрин говореше за втори път и отново се учуди от височината и звука на гласа си, толкова чужд в ушите й.
Андрю кимна и двамата мъже застанаха пред нея. Преплетоха ръцете си и направиха столче. След няколко опита Виктория седна на ръцете им и ги хвана за раменете, след като усука черната тафта около краката си.
— Добре ли седите, милейди? — попита загрижено Андрю.
— Да.
Без повече да говорят, двамата мъже я изнесоха през вратата и заслизаха по мрачните стълби. Гледката беше фантастична, като от роман за призраци или от приказка, разказвана край камината: тесни каменни стълби, надолу, надолу и пак надолу, сякаш към подземния свят. Всяка крачка в кошницата от преплетени ръце предизвикваше люлеене. Кринолинът стържеше по стената или се захващаше в рамките на тесните прозорци. С всяка крачка слизаха по-надолу, далече от светлината, далече от света, докато съзнанието и се разпадна и тя затвори очи — стройна, облечена в черно женска фигура, носена от двама силни мъже.
Заминаваше си. Напускаше Ребърн Корт. Отиваше си от него.
Чувството за празнота непрекъснато се засилваше. Болеше я стомах, дишането й се ускоряваше. Когато ратаят се спъна, за малко да загуби равновесие и да излети с главата напред. Но не се уплаши, пулсът й също не се ускори. Всичките й сетива бяха притъпени и единствената реакция беше да се намести малко по-назад и да се хване по-здраво за раменете им.
Накрая, когато реалният свят се върна с един замах в съзнанието й, тя установи, че са спрели пред входната врата на господарската къща. От сянката излезе едра фигура и отвори вратата.
Ребърн.
— Вие дойдохте! — изплака тихо Виктория, преди да е имала време да размисли.
Усмивката над копринения шал изглеждаше още по-корава и разкривена от обикновено.
— Казах ви, че не мога да стоя далече от вас.
Лакеят и ратаят я изнесоха навън, но тя обърна глава, за да види какво прави той.
Ребърн нахлупи шапката дълбоко над очите си, вдигна шала и яката на палтото и излезе навън. Последва я.
Виктория не забеляза ръмящия дъжд, не обърна внимание и на черната карета, която чакаше на входната алея и към която я носеха Андрю и ратаят. Позволи на мъжете да я вдигнат на седалката, но когато я пуснаха, веднага се наведе навън, за да види дука.
Той се приближи, застана под вратичката на каретата, изкачи стъпалата и зае място насреща й. Сърцето и направи огромен скок и за момент тя повярва, че той възнамерява да тръгне с нея.
Ала само след миг разумът се върна и фантастичните картини се разпръснаха на хиляди късчета.
Мина една минута, две, но Виктория не знаеше какво да каже. Присъствието му унищожаваше в зародиш всяка разумна мисъл, оставаха само простите факти: той в каретата, насреща й.
Божичко, как обичаше всичко у него! Гласа му, миризмата, всеки мускул и всяка жила по тялото му и най-много от всичко онази неразгадаема есенция, която го караше да говори, както говореше, да прави, каквото правеше, която го правеше гневен, нежен или тъжен. Не искаше да го напусне. Искаше да остане при него. Искаше го повече от всичко досега в живота си.
Но трябваше да замине. Майка й имаше нужда от нея и колкото и егоистично да беше, тя не можеше да пренебрегне повика на близките си. Но дори и да не беше майка й, тя бе длъжна да се придържа към договора — уговорената седмица изтичаше. За малко се замисли дали пък не би могла по-късно да го компенсира за изгубеното време. Все пак беше негова длъжница…
— Не можех да ви обещая, че ще ви придружа навън, защото съществуваше голяма вероятност да не изпълня обещанието си — изрече тихо той.
— Разбирам. — Виктория погледна мрачното, дъждовно утро навън. — Радвам се на облаците.
Ребърн се усмихна и в усмивката му нямаше горчивина.
— Веднъж ми казахте, че винаги сте обичали бурите.
— Да — кимна тя. — Но сигурно никога вече няма да преживея буря, без да мисля за вас. За нас двамата.
Ребърн затвори за миг очи и преглътна тежко.
— Господи, Виктория… — изпъшка той, но изведнъж млъкна и не каза това, което искаше да каже.
Внезапно Виктория се почувства малка и слаба и странно уплашена. Отиваше си вкъщи, влизаше отново в старата, добре позната роля, но споменът за дома беше чужд и блудкав.