— Моля… — проговори предпазливо тя, — моля, бихте ли ме прегърнали?
Ребърн не каза нищо. Само очите му светнаха в мрака. Безмълвно седна до нея, прегърна я и притисна гърба й към гърдите си. Тя облегна глава на силната мъжка гръд, притисна я до брадичката му. После затвори очи и престана да мисли. Искаше за последен път да се наслади на чувствата си към него.
Разклащането на каретата ги стресна. Виктория отвори очи и видя как Андрю натовари чантата й на покрива. След секунди я последва и сандъкът.
— Не бива да закъснявам — промълви тя.
Ребърн кимна. Гласът му беше хладен и неутрален и тя се запита как можеше ирационалният гняв да изглежда толкова спокоен.
— Предполагам, че няма да ви видя дори в Лондон — прошепна тя.
— Не. — Той поклати решително глава. — Никога вече няма да се появя в Лондон.
— Тогава всичко хубаво, Ребърн. — Тя млъкна за миг. — Байрън. — Всички думи, които искаше да каже на сбогуване, се размесиха в главата й и вече не беше в състояние да ги подреди.
— Всичко добро, Виктория. — Той изскочи навън и изчезна.
Байрън се затича към къщата с развяно палто и забърза по първия коридор. Стигна до стълбището и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Щом се качи на третия етаж, прекоси слепешком тъмната галерия, премина през няколко помещения и изкачи последната стълба, докато най-сетне стигна до стаята в кулата.
Изправи се пред прозореца точно в момента, когато каретата мина покрай портиерската къщичка и зави към главния път. Конете се движеха в лек тръс. Вцепенен, Ребърн проследи как тежкото превозно средство изчезна в далечината, бавно и все пак твърде бързо, докато остана само като черна точка на пътя.
Край. Тя си отиде, окончателно и завинаги. Той седна, грабна една възглавница от дивана, на който бяха лежали първата вечер, зарови лице в меката коприна и се опита да усети миризмата на лавандула.
Не помириса нищо. До мига, когато бе затворил вратичката на каретата и тя бе изчезнала под дъжда, не беше вярвал истински, че тя ще се замине. Една част от него отричаше заминаването й — това беше толкова абсурдно, че не беше в състояние да го проумее. Но другата, по-умната част от него знаеше, че няма да я види никога вече. Беше й казал истината по отношение на Лондон — никога вече нямаше да отиде там. Не можеше и не искаше да отиде. Знаеше, че старите му приятели го очакват и са готови да продължат някогашните игрички. Но не можеше да си представи как някоя вечер ще зърне Виктория отдалече в салона на някоя стара баронеса.
Стана, треперейки, излезе от кулата и се прибра по обиколни пътища в своите покои. Запали една свещ, свали палтото, падна в едно кресло и се взря в празната камина.
Край. Край. Край. Думата отекваше като камбана в главата му. Представи си как тя седи сама в тъмната карета. Тя не искаше да си отиде — той беше сигурен в нежеланието й, абсолютно сигурен. Но колко време щеше да съжалява за прибързаното си заминаване? Един ден? Една седмица? Докато види майка си? До първия бал в Лондон? Една година? Завинаги?
Толкова дълго, колкото той щеше да съжалява?
Но дори да тъгува дълго време, споменът щеше да промени спомените й и да ги направи много по-благородни и великолепни, отколкото бяха в действителност. Красивите мисли изкривяваха спомените и дори привързаността й към него да не избледнееше, той никога нямаше да бъде мъжът, за какъвто тя щеше да го смята след година или две.
Може би най-доброто беше тя да забрави бързо прекрасните спомени…
Не знаеше колко време е седял така, с безредно носещи се мисли, докато сърцето му се разкъсваше от болка. Когато го прекъсна тихо чукане по вратата, свещта беше почти догоряла.
— Влез — извика той и видя през рамо как се появи мисис Пибоди с табла в ръце.
— Днес не закусихте, ваша светлост, затова си позволявам да поднеса обяда по-рано — обясни старата жена и гласът й прозвуча необичайно потиснато.
— Не съм закусил? — промърмори изненадано Байрън и отново се обърна към камината. — Тогава трябва да хапна нещо. И кажете на Фейн да дойде следобед… намерих няколко документа…
— Да, ваша светлост — кимна мисис Пибоди, докато сръчно разчистваше грозните украшения по една от масичките, за да сложи таблата. После се обърна да си върви. Байрън чу как вратата се отвори, но не и как се затвори.
— Да? — попита той, след като мина почти минута, и се постара гласът му да прозвучи незаинтересовано.
— Тя беше добро момиче, ваша светлост. Това е всичко, което исках да ви кажа. Не успях да я опозная по-добре, но въпреки това съм убедена, че никога няма да намерите по-добро момиче от нея.