Выбрать главу

След тези думи вратата се затвори.

Байрън откри таблата и започна да яде. Пъхаше хапките в устата си и дъвчеше механично. Спомни си как Виктория бе реагирала на скромната храна, после се сети колко по-различна беше реакцията й на великолепния сладкиш с праскови…

Хвърли приборите, стана рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад. Защо не можеше да я избие от главата си? Та тя беше само една жена. Сега трябваше да се наобядва, а после да проучи документите, за да е готов, когато дойде Фейн. Но беше твърдо уверен, че всеки ред ще му напомня за нея.

Проклятие, колко време ще мине, докато заживея отново стария си живот? — запита се мрачно той. Постепенно го обземаше гняв и той прие чувството с известно облекчение. Не беше свикнал да изпитва копнеж и несигурност — но много добре знаеше какво е гняв.

А той имаше право да бъде гневен. Какво си въобразяваше тази лейди Виктория? Да се появи неочаквано в дома му и да преобърне целия му свят с главата надолу! Да, той я бе поканил — но само в леглото си, не в мислите си, където бродеше в момента. Какво ставаше с него, та вече не се познаваше? А тази сутрин бе изчезнала от живота му, сякаш не му дължеше нищо, нищичко!

Байрън спря. Точно това беше! Ето какво не беше наред — тя бе заминала и всичко се бе променило. Защо се правеше, че нищо не се е случило? Той не можеше да й позволи да се държи по такъв начин!

Преди колко часа бе потеглила на път? Преди два или три? Все едно. Той ще препусне след нея и ще я настигне най-късно в Лийдс, а може би и още по пътя.

Когато слезе в залата, дъждът плющеше по стъклата, затъмнени от бурята. Толкова по-добре, каза си дукът, докато даваше нареждания да оседлаят коня му. След минута дотича една от слугините на име Пег.

— Мисис Пибоди иска да знае дали имате нужда от нещо — извика задъхано момичето.

— Само от Аполония, оседлана и с юзди — отговори кратко той.

Онова, от което наистина имам нужда, мога да си взема и сам.

В мрака на каретата нямаше чувство за време и пространство. Само друсане и люлеене, което не можеше да се преведе нито в мили, нито в часове. Виктория страдаше от болки в стомаха, но не знаеше дали е виновно друсането на каретата или празнотата в нея.

Непрекъснато мислеше за Ребърн. В този момент той седеше в някоя от тъмните стаи на Ребърн Корт и с всяка секунда се отдалечаваше от нея. А тя се опитваше да запази спомена за всеки миг, който бяха прекарали заедно, за всяка дума, която беше казал, за всеки поглед. За всяко докосване, за всяка целувка. Събираше търпеливо отделните късчета, докато картината стана толкова реална, сякаш той седеше до нея в каретата и тъкмо бе произнесъл името й. Ще запомня всичко, закле се тя. Само така можеше да носи в себе си поне малка част от него.

Май беше заспала — когато отвори очи, каретата вече не се движеше. Тя се намести по-удобно и приглади полите си. Едва успя да поправи шапката си, когато вратичката се отвори и някой спусна стълбичката. Виктория примигна към светлината, колкото и мътна да беше, и след малко позна гарата на Лийдс — само на няколко метра от каретата. Пред вратата чакаше Дюър със скръстени ръце и засрамено изражение, до нея беше багажът. Опряна на Андрю, Виктория слезе от каретата.

— Добре ли сте, милейди? Никога нямаше да тръгна, ако знаех какво ще се случи… — Тя се втурна към Виктория и я подкрепи. Андрю се върна към колата.

— Добре съм. Няма от какво да се безпокоиш — проговори уморено Виктория.

Кочияшът бързаше да се върне обратно. Вдигна стълбичката, затвори вратичката и се покатери на капрата. Изплющя с камшика и обърна в бавна, широка дъга. Обратно към Ребърн Корт.

При мъжа, когото обичаше.

— Спри! — изкрещя Виктория. Каретата беше само на десетина метра от нея, но други карети и безброй каруци трополяха по улицата и нито Андрю, нито кочияшът я чуха.

— Да не сте забравили нещо, милейди? — попита стреснато Дюър и я погледай несигурно.

— Спри! — изкрещя отново Виктория, откъсна се от Дюър и изплака от болка, когато стъпи на счупения крак. Хвана се за един железен стълб и изчака Дюър, която се бе втурнала след нея.

— Милейди!

— Веднага спрете каретата! — заповяда Виктория. — Не ме интересува как, трябва да я спрете! — Вкопчи се в стълба и проследи как Дюър се хвърли в навалицата и размаха ръце. Андрю я забеляза пръв и скочи. Кочияшът веднага спря конете. Задъханата Дюър посочи господарката си.

Бавно, съвсем бавно каретата обърна и потегли обратно към гарата. Виктория погледна часовника си. Имаха достатъчно време. Щеше да се справи. А ако не, щеше да вземе следващия влак след няколко часа.