Представи си болната си майка и мислено я помоли за прошка. После изпъна рамене и се обърна към Андрю, който беше скочил от каретата и я гледаше въпросително.
Идвам, Байрън. Идвам да ти кажа онова, което трябваше да ти кажа още преди дни.
Обед. Беше вече почти обед. Защо времето бърза толкова?
Байрън прибра часовника в джобчето, мина покрай портиерската къщичка, излезе на пътя и препусна към Лийдс. Единственото му желание беше Аполония да се движи по-бързо, но от Ребърн Корт до Лийдс бяха четиридесет мили, а по пътя нямаше станция за смяна на коне.
Ако Аполония изгуби подкова, ако времето внезапно се изясни, ако пътят е много мокър… Страхът се опитваше да си пробие път в мозъка му, но той не го допускаше. Сега не можеше да мисли за провал.
Сведе глава, за да избегне студения дъжд, който го шибаше по лицето, и устреми поглед към разкаляния път и дълбоките, пресни следи, които го теглеха напред като обещание. Следвай ме, следвай ме. Изпод копитата на Аполония пръскаше кал, хълбоците й и краищата на дългото му палто вече бяха ужасно мръсни. Студът скоро скова краката му, меките обувки, които не бяха предназначени за езда, се намокриха.
Уедърли — Байрън почти не забеляза разклона и бледото, уплашено момче, което отскочи настрана, за да не бъде стъпкано от коня. Вече не усещаше и ръцете си, защото тънките ръкавици бяха абсолютно мокри. Лицето му беше вдървено от студ, но така поне не го болеше. Добър знак, помисли си саркастично той и отново съсредоточи цялото си внимание върху пътя.
Не знаеше колко мили е оставил зад гърба си. Пътят се виеше пред него като мътна кафява лента. Не искаше да мисли за възможен провал, затова се съсредоточи върху движението на Аполония и двата квадратни метра кал, които виждаше ясно. Уж минаваха секунди и минути, но накрая времето сякаш спря.
По някое време, в продължение на един безкрайно дълъг миг едва не падна от седлото, защото Аполония неочаквано се втурна настрани и вледенените стъпала отказаха да му се подчиняват. Вкопчи се с една ръка в седлото, с другата дръпна юздите на кобилата. Тя затанцува в тесен кръг, отметна глава назад и изду ноздри. Байрън забеляза с ъгълчето на окото си черна карета, спряла на края на пътя. Вратичката й се отвори с трясък. В следващия момент той се обърна отново към пътя, но вече бе познал лицата на кочияша и лакея си и разбра, че трябва да отиде при тях. На устните му напираше проклятие.
— Къде сме? — изкрещя сърдито и разкопча палтото си със сковани пръсти, за да извади часовника. — Кога оставихте лейди Виктория на гарата? — Беше готов да се закълне, че е трябвало да срещне каретата само след половин час, и то много по-нататък по посока Лийдс. Колко време е минало? Нима се е движил толкова бавно? Пръстите му се сключиха около часовника, но познат женски глас го спря.
— Не са ме оставили.
Стомахът му се разбунтува. Страх, радост и гняв се извиха в дива вихрушка.
— Велики боже — прошепна задавено той. Най-високо в хаоса на чувствата бушуваше недоверието, но бледото, тясно лице, което се подаде от вратичката, го разтърси.
— Байрън! Не биваше да тръгваш след мен! Дъждът може да спре всеки момент, а лицето ти още не е оздравяло. — Виктория смъкна омразната черна шапка и смръщи красивите си вежди.
Абсурдността на укора го разсмя, но смехът много скоро премина в гняв.
— Ти ме напусна! Какво трябваше да направя? Да седя и да бездействам, след като си завладяла главата и сърцето ми? И после избяга, сякаш това няма значение!
Байрън скочи от седлото, без да обръща внимание на сърдито пръхтящата Аполония. Отиде при Виктория и опря ръце от двете страни на вратичката.
На бузите на Виктория избиха две червени петна, но бързо изчезнаха.
— Ти си идиот. Ти си един проклет сляп идиот. — Тя говореше съвсем тихо и клатеше глава. Байрън изведнъж се почувства като виновен ученик. — Така не става — продължи тя и вдигна глава към него — сивите очи бяха влажни, но ясни. — Аз те обичам. Знам, че ти го усещаше, но това не е достатъчно. Не можех да си тръгна, без да ти го кажа.
— Няма да ти позволя да си отидеш — отговори дрезгаво той, като едва прекара думите покрай буцата в гърлото. — Не мога да те пусна да си отидеш, особено след като знам… Искам да останеш при мен. Не е нужно да разбуниш Лондон или да шокираш добродетелните си родители. При мен можеш да препускаш из мочурището като призрак, можеш да ми водиш вкъщи колкото си щеш улични кучета… Няма да възразявам дори ако носиш униформата на онези проклети феминистки и каниш вкъщи всякакви политически агитатори. Няма значение какво ще правиш, само да не ме напуснеш отново. Небето знае, че нямам право да го искам… — гласът му подрезгавя още повече — но не мога другояче.