— Какво говориш? — Гласът й потрепери, но тя се овладя бързо и вирна брадичка. — Майка ми е болна. Трябва да отида при нея.
Байрън стисна ръце в юмруци.
— Нямах предвид това, че трябва да отидеш при майка си, по дяволите! Как да се изразя по-ясно? Аз не мога да живея без теб. Не знам как да го нарека, но ако това не е любов, тогава не знам какво може да бъде. Затова престани да ме гледаш така подозрително и кажи, че ще се омъжиш за мен, за да не се самоубия. — Последните думи преливаха от емоции, макар че намерението му беше да ги произнесе хладно и с чувство за хумор.
Виктория поклати глава и го погледна втренчено. От покрива на каретата капеше вода. Мълчанието се проточи и сърцето му се смрази. Вече се уплаши, че това е целият й отговор, когато тя нададе задавен вик, подаде се навън и се хвърли в ръцете му.
Въздухът излезе от дробовете му. Той се олюля, но успя да я задържи в ръцете си. За малко и двамата да се строполят в калта. Виктория го прегърна устремно, преплете пръсти зад тила му, бутна шапката и наведе лицето му към своето. Устните й намериха неговите и Байрън занемя. Какво искаше тя — да погълне устата му с вихрена страст, необуздано, настойчиво? Замаян, той се предаде и отвори уста пред търсещия й език. Целувката изразяваше цялата й любов. Когато най-сетне се отдели от него, Виктория се отдръпна, вдигна лице към небето и се засмя тържествуващо. В траурните си дрехи изглеждаше изненадващо млада и невинна, но беше по-красива от всяка друга жена, която беше познавал.
— Това да ли беше? — осведоми се подозрително той.
— Да, да, да! — изкрещя тя и обърна към него мокрото от дъжда лице. — Това е най-лудото и най-неразумното, което правя в моя луд, неразумен живот, но знам, че никога, никога няма да съжалявам.
В мига на щастието се промъкна кратко отрезвяване.
— Нали знаеш, че няма лек за заболяването ми? — Гласът му беше задавен, защото го болеше да признае. — Ако настояваш, ще позволя на Мерик да ме натъпче с хиляди безсмислени прахчета, но изгледите за успех са много, много лоши. Съзнаваш ли, че се обричаш на живот в мрак?
— Не — отговори тя и сложи ръка върху разранената му буза. — Дебелите завеси се свалят и се вдигат. Дори да е вярно, което казваш, няма да се уплаша. Ти си слънцето, от което се нуждая.
Нещо тъмно и ужасно дълбоко в него се счупи; нещо, така дълбоко вкоренено в старото му огорчение, че вече не го усещаше като чуждо тяло — до момента, когато се натроши на хиляди парченца. Чувството за сладка утеха изпълни празнотата, която огорчението бе оставило, отне му дъха и го изпълни с учудване и плаха радост.
— Ти си моя, Виктория. Завинаги.
Целуна я, притисна я до гърдите си и изпи дъждовните капки от устните й. Във влагата се примесиха сълзи, дали неговите или нейните, а може би и на двамата — това нямаше значение. В момента му беше все едно.
Той проследи с език едва забележимо неравната линия на зъбите й. Никога нямаше да й се наслади докрай. От това прозрение му се зави свят. Устата й беше гореща, подканваща, вдъхновяваща. Толкова прекрасно и изцяло нейна, че вкусът го опияни. Пръстите й се заровиха в косата му и той закопня да се зарови между краката й и да размаже собствената й влага по кожата й, докато въздухът натежи от замайващия й аромат. Тогава ще я целува безкрай, ще вкусва влажната й плът, но първо ще извади всички глупави фуркети и ще разпръсне светлите къдрици по раменете й. Тя беше негова…
Превързаният глезен се удари в крака му и го върна към действителността. Въздъхна и се отдели от нея.
— Вече сме сгодени, но това не променя нищо във факта, че майка ти има нужда от теб.
— Прав си, не променя — кимна отрезвено тя. Светлите, ясни очи срещнаха неговите. — Непременно трябва да хвана влака от Лийдс. Но се кълна, че ще се върна възможно най-бързо. Ще спра само за миг, за да ти пиша кога ще пристигна, за да повикаш местния свещеник.
Мисълта да я пусне да си отиде, макар и за кратко, беше безкрайно болезнена, но отговорът му прозвуча също така шеговито:
— Само ако заподозра, че си останала далеч от мен една минута повече, отколкото е необходимо, ще те намеря и ще поискам да сдържиш обещанието си в най-близката църква — все едно дали там са протестанти или католици.
— Дори в Лондон? — Виктория вдигна вежди и на устните й заигра усмивка.
Той я притисна още по-силно до себе си.
— Тъкмо в Лондон, Цирцея. Тъкмо в Лондон.
ЕПИЛОГ
Април 1866 година