Но ако начинанието на Кероки се увенчаеше с успех, тогава главата на обединението щеше да е мъртъв и срещата щеше да претърпи пълен провал. Работодателят му — синът на един от пустинните баракси — бе твърдо убеден, че за семейството му ще бъде неописуем позор баща му да се подчини на рода Танатсуа. Ето защо Кероки бе вкаран в играта.
Той тъкмо щеше да излезе от последната стая, когато чу гласове.
Сетивата му, които бяха непрестанно нащрек, внезапно се изостриха още повече. В подножието на кулата не би трябвало да има стражи — тримата горе и спиралата от смъртоносни капани осигуряваха повече от достатъчна защита. Да не би да бяха удвоили охраната в последния момент? Или пък информаторът му не си беше свършил работата както трябва? За момента това едва ли имаше особено значение — сега трябваше да се концентрира върху нововъзникналото препятствие.
Мъжете се намираха от другата страна на вратата, към която беше прилепил ухо. Не се движеха и, съдейки по интонацията на гласовете и разговора им, не бяха особено бдителни. Въпреки това присъствието им затрудняваше допълнително и бездруго нелеката му задача.
Той се приведе към земята и извади две мънички плоски огледалца, снабдени с дълги, тънки дръжки, след което ги пъхна под процепа на вратата, променяйки ъгъла им, докато улови желаното отражение. Стаята от другата страна на вратата се оказа просторно преддверие с куполовиден, изографисан с фрески таван и облицован с яркочервен мрамор под, над който се издигаше поддържан от изящна колонада балкон. Денем колоните навярно бяха осветени от слънчевите лъчи, проникващи през множеството капковидни прозорци, ала сега бяха потънали в сумрак. Перфектно прикритие.
Щом прецени, че е безопасно да действа, Кероки открехна безшумно вратата, повдигайки я лекичко от пантите, за да не бъде издаден от нежелано проскърцване. Когато пролуката стана достатъчно голяма, че да може да провре главата си, наемният убиец надникна навън. В центъра на преддверието бяха застанали трима стражи, облечени с намачкани копринени мантии, а на коланите им висяха мечове наката. Фенерите, провесени на тънки златни верижки в централната част на залата, излъчваха приглушена светлина, която явно бе недостатъчна за цялото помещение, защото в ъглите му горяха лампи, закачени на бронзови поставки, ала те също не можеха да прогонят сенките.
Според Кероки стражите не можеха да видят добре дали вратата е отворена, или не, ето защо се шмугна иззад една от широките колони, които поддържаха балкона. Въпреки опасността, пулсът му изобщо не се промени — той се придвижваше със спокойствието и лекотата на дива котка. Гласовете на стражите отекваха из преддверието, докато Кероки се плъзгаше от колона към колона, избирайки моментите, когато разговорът им ставаше по-оживен или някой от тях се засмиваше — тогава вероятността да го чуят ставаше най-малка. Той добре знаеше как да се придвижва така, че да подлъгва естествената склонност на човешкото око да забелязва движещи се обекти, ето защо едва ли щяха да го видят, освен ако не гледаха директно към него.
Намерението му беше да прекоси помещението и да излезе незабелязано през другата врата, която щеше да го приближи до спалнята на баракс Реки, и навярно щеше да успее, ако не бе стъпил върху плочката-капан, намираща се зад една от колоните.
Кероки усети как камъкът поддава под стъпалото му и чу едва доловимото изщракване. Тялото му замръзна, а пулсът и дъхът му застинаха.
Нищо не се случи.
Наемният убиец бавно издиша. Не бе толкова глупав, че да си помисли, че капанът се е повредил — най-вероятно бе проектиран така, че да се задейства при отместване на тежестта. Навярно стъпването отгоре му само го привеждаше в готовност, а вдигането на стъпалото го активираше. Повечето хора изобщо не биха забелязали присъствието му, ала Кероки не беше като тях.