Четвърта глава
Обединението на бараксите от Тчом Рин бе обявено официално на другия ден преди пладне в западния двор на имението на Губернатора на Муйа. То подхождаше напълно на подобно тържествено събитие — разположено високо над околните къщи и заобиколено от висока стена, завършваща със заострени бойници, имението излъчваше едновременно сигурност и разкош. Белите плочи и колоните, които увенчаваха стената от вътрешната страна, блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Централната му част бе като остров в океан от дъхави цветя, а около колоните се виеха гъвкави лози, които достигаха чак до горната част на външната стена. В западната част на двора се издигаше нещо като подиум, откъдето се виждаше гигантската статуя на Суран — застанеше ли там, човек имаше чувството, че богинята го наблюдава — и именно на този подиум бе положен договорът.
Мероприятието протече относително спокойно, като се имаше предвид значението на споразумението — чисто и просто половин дузина речи и известен дял помпозност, когато всеки от бараксите дефилираше наперено със свитата си до подиума, за да подпише съглашението. Малцина бяха тези, които възприемаха този политически ход като повод за празнуване. Гордостта бе преглътната, различията бяха загърбени и старите вражди бяха посипани с пепел, ала вкусът на това обединение беше горчив. Дори когато огромни територии от Сарамир бяха завладявани от Чаросплетниците, когато пълчищата им от Различни зверове извираха от планините, застрашавайки собствените им домове, караниците на дребно и ежбите между бараксите продължиха четири години, докато узреят за идеята, че трябва да се обединят, ако искат да оцелеят пред тази невиждана досега заплаха.
Мишани ту Коли беше сред малцината, които се радваха. Тя стоеше малко встрани от множеството с чаша подправено вино в ръка, когато и последният подпис бе сложен под договора и Реки произнесе заключителната реч. Лъчите на окото на Нуки падаха полегато върху двора и топлината им галеше приятно бледата й кожа. В сърцето си Мишани усещаше подем, какъвто не бе изпитвала от доста време насам. Обединението най-накрая се превърна в официален факт, което означаваше, че работата й тук бе приключила.
Младата жена бе прекарала в пустинята близо година. Дипломатическата й мисия бе свързана както с Либера Драмач, така и със западните благороднически фамилии. Жестокият климат не бе успял да потъмни бледия й тен, но Тчом Рин все пак бе оставил своя отпечатък върху нея. Роклята й беше доста по-лека и ефирна, отколкото би си позволила да носи вкъщи — оранжево-кафява на цвят, тя напомняше за последните минути преди залез слънце и подчертаваше по страхотен начин красотата й. Черната й коса бе украсена с инкрустирани със скъпоценни камъни фиби и беше сплетена на множество плитки чак до задната част на коленете й. Тъмните сенки за очи и малките сребърни обици допълваха облика й и ако не беше бледият й тен, всеки щеше да я помисли за жителка на пустинята.
— Мишани! — поздрави я приятен глас. Младата жена се обърна и видя Асара, която стоеше до нея и лениво наблюдаваше случващото се на подиума, което се движеше към своя край. Както винаги й трябваше частица от секундата, за да свърже тази жена с онази Асара, която познаваше навремето. Дори след цялото това време, което бяха прекарали заедно в усилията си да уредят съглашението, подписано днес, Мишани не можеше да съчетае образа на тази жена с някогашната прислужница на Кайку. На някакво дълбоко, инстинктивно ниво тя отказваше да признае това и трябваше съзнанието й да я убеждава. В края на краищата двете дори не изглеждаха по един и същ начин! Нямаше нито един външен белег, по който да заключи, че старата Асара бе приела нов физически облик.
Ако не знаеше истината, дъщерята на някогашния баракс Авун навярно би решила, че Асара е чистокръвна жителка на Тчом Рин от най-благородно потекло. Кожата й беше смугла и гладка, а косата й — по-черна дори от тази на Мишани — бе вързана на семпла конска опашка, като по този начин подчертаваше елегантните скули на лицето й и насочваше вниманието към бадемовите й очи, чийто естествен цвят се допълваше перфектно от морскосините сенки. Светлосинята й роба, която потрепваше леко под милувките на топлия вятър, идващ от запад, беше прихваната на рамото й с изящна брошка и прилепваше изкусително към съвършената й фигура. Съпругата на баракс Реки ту Танатсуа се бе облякла съвсем семпло, за да не засенчи мъжа си в този важен за него ден, ала въпреки това всяко нещо подчертаваше неземната й красота.