Схватката бушуваше с пълна сила около него, но благородникът не можеше да види враговете, защото бойците му бяха оформили плътен кръг около него и мечовете им не спираха да секат. Писъците на умиращите се смесваха с пукотевицата на пушките и ревовете на Различните изчадия. По едно време живата верига около него се разтвори и бараксът видя как поваленият на земята гаурег бива накълцван на парчета от хората му.
Сетне стражите му разшириха кръга си и той видя, че и четирите Различни чудовища лежаха мъртви пред краката им. Скоро след това вестоносецът донесе новината, че Сестрите са установили надмощие над чаросплетниците и са започнали да избиват Възлите, управляващи Различните зверове. Съотношението на силите се обръщаше.
Реки обаче го слушаше с половин ухо, защото очите му шареха из прохода като обезумели.
— Къде е вашата бараксиня? — обръщаше се той към бойците наоколо. — Къде е Асара?
Те обаче не можеха да му отговорят, а и той самият не я бе виждал, откакто гаурегите се бяха нахвърлили отгоре им.
В крайна сметка не успя да я открие. Дори и след като битката приключи, а остатъкът от армията му — която се бе стопила наполовина, — пое към Адерач с надеждата да помогне на съюзниците им. Сломен от мъка, Реки остана с неголям отряд в осеяния с трупове проход и през цялото време отправяше горещи молитви към Суран любимата му да е жива.
Навярно щеше да я намери, ако разполагаше с повече време. Щеше да претърси всеки сантиметър от Сарамир, дори и да имаше зрънце надежда. И може би, когато най-накрая я намереше, щеше да я открие с тяхното дете.
Асара знаеше това. Именно поради тази причина тя избяга в планините и именно заради това беше напоила върха на кинжала си с отрова. Беше се снабдила с нея от майстора-отровител, с когото си бе сътрудничел и наемният убиец Кероки, който бе направил неуспешен опит да погуби съпруга й преди няколко месеца. Щяха да минат поне два часа, преди да започне да действа, а тогава вече щеше да е твърде късно да се направи каквото и да било. Дори Сестрите от Аления орден нямаше да са в състояние да сторят нещо различно от това да гледат как съсипаният от скръб благородник умира.
Баракс Реки ту Танатсуа прекара последните минути от живота си в очакване на жената, която обичаше повече от всичко на света, без да осъзнава, че тя вече го бе погубила, както бе убила и сестра му преди няколко години.
Тридесет и първа глава
Кайлин, Кайку и ткиуратците излязоха от полегатата шахта и се озоваха в подземията на Адерач.
Кайку се загледа в тъмния проход, който се простираше пред тях. Някога бе представлявал минна галерия, — това бе очевидно от грубите камъни, които се виждаха тук-там, — но сега повърхността му беше почти изцяло покрита от метал. Покрай стените бяха прокарани черни тръби, от които капеше някаква зловонна течност, а подът бе облицован с железни плочи. Над газените светилници се виеха тежки кълбета дим, а те самите бяха свързани посредством кабели, минаващи по тавана.
Ткиуратците нямаха търпение да приключат със задачата си колкото се може по-скоро. Те пристъпваха напред, а двете Сестри вървяха подире им. Кайку усещаше колко напрегнат е Тсата, въпреки че не го показваше, и положи длан върху китката му, когато никой не ги гледаше.
— Хтхре — прошепна тя, изричайки ткиуратския обет за взаимна закрила.
Изненадан, татуираният мъж й се усмихна топло.
— Хтхре — повтори той. Нямаше никакво значение, че тъмнокосата жена не го бе разбрала както трябва — че „хтхре“ винаги беше отговор и никога не се предлагаше. Важно беше чувството, което стоеше зад изричането на тази дума, и именно то му подейства изключително окуражаващо в това тъмно и ужасно място.
Те крачеха из мрачните тунели и следваха нарежданията на Кайлин. Кайку подозираше, че предводителката на Аления орден едва ли знаеше точно накъде ги води; въздействието на вещерския камък ставаше все по-силно и блокираше сестринските способности за ориентация. Това обаче беше и нож с две остриета, защото им даваше и ясно определена цел. Трябваше просто да се движат към епицентъра на това зловредно влияние и то щеше да ги отведе директно при вещерския камък.
От враговете им продължаваше да няма и следа. От двете страни на коридорите имаше малки помещения, подобни на килии, някои от които бяха пълни с разни причудливи механизми и приспособления, които бучаха и потракваха, а други стояха съвсем празни. Ала въпреки че надзъртаха във всяка стая, не спираха никъде, защото имаха други приоритети.