Асансьорът се разклати и започна да се спуска надолу, надолу, надолу, приближавайки ги до вещерския камък.
Тридесет и втора глава
Нито една от Сестрите не пророни и дума, докато странното съоръжение проскърцваше и тракаше. Усещането в стомасите им подсказваше, че се движат надолу, но металната клетка на асансьора не им позволяваше да видят нищо отвън. С всяка изминала секунда вибрациите, излъчвани от вещерския камък, ставаха все по-силни и интензивни. Кайлин не беше взела ткиуратците с тях, защото не вярваше, че ще оцелеят в подобна близост до прокълнатата субстанция, останала от Арикарат; Кайку се питаше дали самите Сестри щяха да издържат на пагубното му въздействие. Този вещерски камък бе по-древен от онзи, който бе унищожила в мината преди време, и по-стар дори от онзи, който чаросплетниците бяха разрушили собственоръчно в Утракса. Това беше самото сърце на лунния бог и навярно само видът му бе в състояние да ги погуби.
След, както им се стори, цяла вечност, асансьорът потрепери и спря. Настана напрегната тишина. После вратите се отвориха.
Въздействието на вещерския камък накара Сестрите да извикат от болка и да се сгърчат, а ръцете им се стрелнаха инстинктивно към лицата им, сякаш по този начин щяха да притъпят зловредните му вибрации. Дебелият метал на асансьорната клетка ги бе закрилял от отровното му влияние, но сега то се стовари като ураган върху тях.
Кайку залитна назад и падна върху студения под, но в последния момент успя да поеме удара с ръка. Чаросплетието се бе превърнало в бесен водовъртеж и нишките я шибаха с такава сила, че почти ги усещаше във физическия свят. Тя се опита да се издигне на гребена на бурните вълни, преди да бъде запратена в пустотата. Покварата на вещерския камък превръщаше изящните златисти нишки в съсухрени черни пипалца. Гневът на Арикарат бе толкова силен, че сякаш имаше физическа плътност, а омразата му бе достатъчна да ги лиши от разсъдък.
Ала незнайно как Кайку все още се държеше. Тя успя да съшие защитна обвивка около себе си, която да я предпази от най-лошите вибрации, и сега се носеше из водовъртежа като лодка, подмятана от бурните вълни. Тъмнокосата жена се опита да помогне на посестримите си, които не бяха успели да сторят това, и представителките на Аленият орден стабилизираха позициите си, но Кайку усещаше, че нейната кана е изтощена и едва ли щеше да издържи дълго.
Те излязоха от металната клетка и пристъпиха във владенията на вещерския камък.
Беше огромен — висок над тридесет метра и широк петнадесет, той изпълваше цялата подземна пещера. Отвратителна безформена буца, той представляваше едно гигантско парче скала, чиято повърхност бе осеяна с безброй подутини и корени, които сякаш растяха един през друг, подчинени на някакъв противен импулс за неудържим растеж. Също като другите вещерски камъни, и той бе впил пипалата си в стените на пещерата, но за разлика от тях, уродливите му израстъци бяха разположени толкова нагъсто, че бе невъзможно да се каже къде свършваше вещерският камък и къде започваше пещерата. Беше се слял напълно със заобикалящата го среда.
Зловещото му сияние оцвети в зеленикаво лицата на Сестрите, които пристъпиха изгърбени към него, Изглеждаха като джуджета на фона на гигантските корени, които стърчаха над главите им.
Кайлин се изправи с усилие. Обляното й от злокобната светлина лице изглеждаше още по-страховито от обикновено. Тя отвори уста и гласът й прогърмя из пещерата.
— Сестри! Да изчистим земята на Сарамир от тази мерзост!
Кайку напрегна силите си и насочи своята кана към гигантската скала пред себе си. Пулсиращата черна плетеница изпълни целия й свят и я погълна. Докосването й беше като киселина, ала тя не обръщаше внимание на парещата болка и се мъчеше с всички сили да разплете нишките на вещерския камък и да намери начин да проникне в сърцевината му. Лъчението му беше толкова ужасно, че дори чаросплетниците не бяха посмели да се приближат до него, за да поставят експлозиви, както бяха сторили в Утракса. Сестрите трябваше само да се промъкнат вътре в него, за да се озоват сред мрежата от вещерските камъни, посреством която можеха да се доберат до всяко находище на прокълнатата субстанция в Сарамир. Ала всяка секунда, която пропиляваха, ги приближаваше до момента, в който вещерите щяха да пробият защитите на металната врата в помещението над тях. Тогава ткиуратците щяха да умрат — Тсата щеше да умре, — а Сестрите щяха да последват участта им съвсем скоро. Вещерите щяха да им изпратят претъпкан с Различни твари асансьор, които да ги избият пред чудовищния монолит, от който бе започнало всичко.