Тъмнокосата Сестра стисна зъби и се нахвърли с нови сили върху черното кълбо, но усилията й не се увенчаха с никакъв резултат. Яростта и отчаянието я изпепеляваха отвътре. Не можеше да намери нито едно местенце, от където да проникне в сърцевината на камъка; външните му защити бяха изключително силни. Нито една Сестра не бе чаросплитала във вътрешността на вещерски камък и сега жените осъзнаха, че са подценили ужасно много трудността на проблема.
Кайлин им разпрати своите инструкции и посестримите обединиха силите си, сливайки се в остра игла, която се вряза с невиждана сила в плетеницата от черни фибри. Тя обаче издържа на удара им, а острието на иглата се притъпи, сякаш се бе сблъскало със стоманена броня. Жените нанесоха втори удар, но той имаше по-малък успех и от първия.
Обезверени, представителките на Аления орден започнаха да опитват всичко, за което се сещаха. Те разпръснаха съставните си нишки и се опитаха да проникнат като газ през порите на мембраната на вещерския камък; пробваха да го атакуват едновременно от множество различни ъгли; дори се помъчиха да обелят обвивката му слой по слой. Обаче всичко бе напразно. Чудовищната скала си оставаше неуязвима за атаките им.
Кайку бе изтощена. Напрежението от това да се намира в непосредствена близост до вещерския камък й идваше в повече, а чаросплитането изцеждаше допълнително силите й. Отгоре на всичко нейната кана бе заета да поправя и щетите, които бяха нанесени на физическото й тяло. Тъмнокосата Сестра усещаше как коварните лъчи на вещерския камък я променят, как пораждат миниатюрни изменения в тялото й, предизвикват появата на тумори и задействат неестествени процеси в организма й. Нейната кана се опитваше да предотврати всичко това и да изкорени покварата, преди да е последвала участта на Майсторите; в противен случай не след дълго щеше да се превърне в чудовищен изрод, деформиран до неузнаваемост.
Тя напусна чаросплетието и осъзна, че стои на колене върху неравния под на пещерата. Краката й вече не можеха да я държат. Тя дишаше тежко, а тялото й бе раздирано от ужасни болки.
„Духове, не. Не и когато сме толкова близо. Не бива да се провалим, след като успяхме да стигнем до тук. Оча, Императоре на боговете, помогни ни, ако можеш! Помогни ми да изпълня обета си. Покажи ми как да сложа край на това зло.“
И отговорът внезапно я осени. Този вариант бе толкова отвратителен, че изобщо не се бе замисляла за него, ала сега си даде сметка, че това бе единственият шанс, който имаха. Тя усещаше как другите Сестри атакуват безрезултатно вещерския камък и знаеше, че никой, дори и Кайлин, вече не бе в състояние да им помогне.
Кайку се замисли за всичко, което щеше да бъде изгубено, ако усилията на Аления орден претърпяха провал. Замисли се за красотата, която си спомняше от детството си — птиците ринджи над Керин, слънчевата светлина, процеждаща се през листата в гората Юна, успокояващите вълни и лазурната синева на залива Матакса. Всичко това щеше да остане само спомен, а споменът щеше да избледнее и да изчезне, Небесата щаха да помръкнат и след като Близкият свят загинеше, след като цялата им планета потънеше в блатото на отровните изпарения, както бе предсказал Ксхианг Ксхи, Арикарат щеше да се надигне и да си възвърне онова, което му бе отнето.
Това обаче беше прекалено много — отговорността бе прекалено голяма, за да се нагърби с нея. Ето защо младата жена се замисли само за Тсата. Щеше да спаси неговия живот, ако можеше. Дори и това да означаваше да го размени за своя. В името на техния паш.
Тъмнокосата Сестра извади озъбената червено-черна Маска и я сложи на главата си.
— Кайку! — изкрещя Кайлин, когато зърна какво се опитваше да направи. — Кайку, не!
Ала младата жена вече се бе гмурнала в чаросплетието.
Светът се сгърчи и вече нямаше нищо друго, освен безумие и болка. Бродерията на разума се разнищи, а логическите връзки се скъсаха. Вече нямаше Кайку, нито някакво аз — тя бе станала част от всичко. Беше се превърнала в незначителен порив на вятъра в чудовищния циклон на умопомрачението.