„Вече добре ви познавам“, помисли си мрачно Кайку и се нахвърли върху вещерския камък.
Тя изригна от Маската и се стрелна из чаросплетието към черната сфера на враговете си. Кайку почувства потреса и ужаса на Сестрите, когато профуча покрай тях, след което се вряза в защитната мембрана на вещерския камък.
Този път вече бе различно. Тя бе открила миниатюрните нишки, които свързваха Маската с нейния първоизточник — по същия начин отделните вещерски камъни из Сарамир бяха свързани един с друг — и се понесе по тези фибри. Както и очакваше, те я отведоха във вътрешността на чудовищната скала.
Сигналът за тревога, който проехтя в същия момент, бе толкова мощен, че я зашемети. Вещерският камък знаеше за присъствието й. Кайку почувства как милиарди организми я обграждат и усети покварата, струяща от тях. Тук, в самото ядро на скалата, тя откри възелчето, от където се разклоняваха филизите към другите вещерски камъни, превръщайки ги в елементи на неведомото съзнание, което обитателите на Сарамир наричаха Арикарат.
Ала в този миг светът около Кайку започна да се изкривява. Нишките на чаросплетието започнаха да се изкривяват, сякаш някаква невидима сила ги обтягаше във всички посоки. Ужасена, тъмнокосата Сестра внезапно осъзна какво точно се случваше. Същото бе станало и с вещерския камък в Утракса. Той изобщо не беше унищожен от чаросплетниците. Когато бе осъзнал, че го застрашава опасност, се беше саморазрушил.
Не! Не! Не бе достатъчно тази кошмарна скала да изчезне от лицето на земята. Не бе достатъчно да победят днес. Всичко трябваше да приключи сега.
И докато вещерският камък се опитваше да се саморазруши, Кайку се втъка в него и положи всички усилия, за да му попречи.
Той за малко да разкъса съзнанието й на късчета. Агонията й беше неописуема. Тя усети как същността й бива обтегната до краен предел, сякаш във всички нейни фибри се бяха впили зловещи куки, които я дърпаха на всички страни. Единствено волята й попречи нишките на съзнанието й да бъдат разнищени във вихъра на безумието. Тя обаче не се отказваше. За нищо на света нямаше да позволи на вещерския камък да се самоунищожи. И въпреки че болката надхвърляше многократно онова, което можеше да понесе, а вътрешностите й пламтяха, чудовищната скала запази целостта си. Въпреки че пулсираше и се тресеше с такава сила, че повърхността й бе прорязана от пукнатини, въпреки че отломки от нея полетяха към Сестрите, тя не се разруши.
Кайку, едновременно Сестра и чаросплетник, я крепеше цяла. С последното зрънце енергия, което й бе останало, тя проби дупка в защитната му мембрана изотвътре — проход, през който посестримите й да могат да влязат. Те се шмугнаха вътре, профучавайки покрай нея, понесени към възелчето в ядрото на вещерския камък; от там се разпръснаха навън, като проследиха връзките между всички вещерски камъни на територията на Сарамир, и започнаха да ги завладяват един по един. Да ги заразяват.
Да ги унищожават.
Първата вълна, възвестяваща смъртта на един от тях, отекна с чудовищна сила из чаросплетието, стоварвайки се връз Кайку като цунами. Ала тъмнокосата Сестра продължи да се държи, без да пуска фибрите на паразитната скала. Нямаше да ги освободи, докато не се увереше, че и последният вещерски камък е разрушен. Страданието й беше неизмеримо и ако имаше глас, щеше да надава неистови писъци; тя обаче не спираше да крепи целостта на този злокобен първоизточник на покварата, поразила земята й, обладана от сила, за чието притежание дори не подозираше. Маската се бе обърнала срещу господаря си и Кайку беше отнела силата й, използвайки я за своите цели. Светът около нея трескаво се мъчеше да се разпадне на късчета, обтягайки същността й по такъв начин, че тя имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне.
И въпреки всичко продължаваше да се държи. Това беше единственото, което й бе останало. Беше престанала да мисли за всичко друго.
Връхлетя я друга гигантска вълна. И още една, и още една. Арикарат се гърчеше в предсмъртни конвулсии, които отекваха из вселената на чаросплетието — отчаяни, ужасни и разтърсващи. В гърдите на Кайку припламна демонично, горчиво удовлетворение.
„Умри“, помисли си тя. „Умри заради онова, което ми причини.“
Изведнъж чаросплетието се сгърчи пред нея, а неизброимите нишки се нагъчкаха, сякаш цялата вселена внезапно се бе смалила. Миг преди да се разшири отново, Кайку осъзна какво щеше да последва и се приготви за появата на чаросплетния кит.