— Трябва да замина с Мишани за Южните префектури — каза Асара. — Ще отидем в Арака Джо.
— Защо? — попита Реки и в тази единствена дума се бе насъбрала цялата болка от раната, която току-що му беше нанесла.
— Имам да свърша една работа там.
Младият баракс бе свикнал да получава подобни отговори от красивата си жена. Миналото й беше забранена за него територия и той трябваше да приеме това още преди да се оженят. Макар че изглеждаше съвсем малко по-възрастна от него, Асара притежаваше опит и познания, които изобщо не съответстваха на годините й, и беше забранила на съпруга си всички евентуални опити да научи как се бе сдобила с тях. Това бе предварителното условие на тяхната връзка. Всъщност тя беше на повече от деветдесет жътви, но тялото й не старееше, защото непрестанно се обновяваше чрез погълнатите от Асара животи. Признаеше ли това, трябваше да признае, че е Различна, а това щеше да срине всичко, което се опитваше да постигне, дори и да не я екзекутираха незабавно.
Съпругът й мълчеше. След няколко секунди Асара се почувства задължена да му каже още нещо.
— Това е нещо, което и двамата искаме, Реки. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че не мога да ти издам за какво става въпрос. — Тя го погали по рамото. — Знаеш, че си имам тайни. Предупредих те, че някой ден миналото ми може да се отрази на настоящето ни. — Пръстите й намериха неговите и стиснаха дланта му. — Моля те — прошепна тя, — зная как се чувстваш. Пусни ме да отида, без да се гневиш. Ти си любовта на живота ми.
По страните й се търкулнаха две капчици и в неговите очи също проблеснаха сълзи. Не можеше да я гледа как плаче и Асара добре знаеше това. Риданието й беше предварително обмислен ход; така размекна сърцето му. Той я целуна и сълзите прераснаха в сладострастни въздишки, когато двамата се сляха отново сред бурни ласки, сякаш Реки можеше да се освободи от горчивината в сърцето си, като я излее в недрата й.
Ала щом задоволиха желанието си, той отново се отдаде на тъгата си. Винаги правеше така, че той да постъпи според желанията й. Сърцето му беше в ръцете й, ала понякога младият баракс се съмняваше дали съпругата му наистина го обичаше.
Пета глава
Окото на Нуки се издигаше бавно в източната част на небосвода, докато шлепът се клатушкаше надолу по течението на Керин в посока към Аксками. Големите гребни колела разпенваха водата, задвижвани от проскърцващия, тракащ механизъм, скрит в тумбестия трюм на плавателния съд. Двата комина бълваха гъст черен дим, стелещ се на задушливи мазни кълба. До неотдавна гребните колела се въртяха от хора — мургави и мускулести мъже, които напрягаха мишци под палубата, когато шлепът се движеше срещу течението или просто то не беше достатъчно силно, за да го носи. Тяхното време обаче бе отминало — почти всички плавателни съдове, които кръстосваха трите реки, минаващи през престолния град, бяха заменили човешките мускули с бутала, зъбчатки и трансмисии.
Кайку ту Макаима стоеше на предната палуба с развята от утринния бриз коса и гледаше с натежало сърце земите, покрай които минаваха. Вече не бе облечена в одеждите на Аления орден — дрехите й бяха семпли, здрави и удобни за пътуване, а по лицето й не се забелязваше и следа от характерния за Сестрите грим. Изминалите години изобщо не се бяха отразили на кожата й — единствено очите й се бяха променили. Те сякаш бяха позагубили от блясъка си и понякога изглеждаха тъжни и безрадостни. Такива бяха и в момента.
Светът бе изгубил цвета си. Равнините, които се простираха чак до хоризонта от двете страни на реката, не бяха онези жълто-зелени, окъпани от златистите слънчеви лъчи поля, които си спомняше. Дори на бледата утринна светлина Кайку виждаше, че те бяха лишени от нещо, от някакъв неопределен елемент, който отговаряше за живота и цъфтежа. Редките дървета, които нарушаваха еднообразието на печалния пейзаж, изглеждаха изолирани сред тегнещата пустош. Дори водите на реката бяха съвсем различни в сравнение с онова, което си спомняше — някога толкова наситено синя, че изглеждаше почти лилава, сега Керин имаше противен сивкав оттенък. Някога около шлепа щяха да кръжат множество птички, които да кацат по мачтите с надеждата, че е риболовен кораб, ала сега младата жена не виждаше дори едно пернато създание.
„Ето как започва“, помисли си тя. „Бавната смърт на нашата родина. А ние не можем да сторим нищо, за да предотвратим гибелта й.“