Кайку погледна на запад — нагоре по течението на реката — и забеляза някакво тъмно петно на хоризонта. В следващия миг осъзна какво беше това и сърцето й изтръпна. Беше слушала разказите на шпионите и бегълците, които бяха успели да избягат от завзетите от Чаросплетниците територии и да стигнат успешно до Префектурите, ала нищо не бе в състояние да я подготви за онова, в което се бе превърнал Аксками.
Величественият някога престолен град сега представляваше сива крепост, над която бе надвиснала злокобна мантия от черeн пушек. От високите стени стърчаха оръдия и други военни съоръжения, каквито Кайку не беше виждала никога преди. Пред югоизточната порта се издигаше голяма метална стражева кула, надвиснала над пътя и реката. Градът бе загрозен допълнително от множеството скелета и недовършени строежи, осеяли стените. Младата жена си спомни вълнението си, когато зърна за първи път Аксками — още като дете — и колко впечатлена беше от люлката на цивилизацията, мисълта, изкуството и политиката. Бе повече от отвратена да види в какво се бе преобразил красивият престолен град — в зловеща крепост, потънала в отровен облак от черни изпарения, който се издигаше бавно нагоре, за да оскверни и небето.
Жилищата на речните номади, чиито наколни хижи и разнебитени пристани навремето се издигаха по бреговете на Керин, пустееха. Обитателите им си бяха заминали. Вече нямаше да се тълпят покрай брега и да наблюдават преминаващите кораби с присвити очи, а жените им нямаше да седят пред къщурките, заети да щавят кожи, да нанизват мъниста или да плетат. Покривите на колибите им се бяха продънили, рухнали под неумолимото бреме на немарата и разрухата, а подпорните греди на кейовете им бяха изкривени и прогнили. Тракането и скърцането на двигателния механизъм на шлепа утихнаха, когато той заплава покрай запустелите постройки и порутените съоръжения.
— Какво се е случило с това място? — попита Фаека, която се бе присъединила към нея, докато Кайку бе потънала в унеса си.
Кайку изгледа спътничката си, но не каза нищо. Винаги й беше странно да вижда Фаека лишена от атрибутите на Ордена. Навярно защото беше свикнала да я вижда по-често с грим, отколкото без, но Кайку смяташе, че с боядисано лице изглежда по-добре. Без грим Сестрата изглеждаше прекалено слаба и губеше от загадъчността и силата на характера си. От друга страна, всичко, което губеше, тя компенсираше с естествения си стил — Фаека бе израсла в Речния район на Аксками и излъчваше тъй ярка претрупаност и екстравагантност, че Кайку тайничко й завиждаше. Косата й изглеждаше като шедьовър на фризьорското изкуство — тъмночервените й кичури бяха украсени с най-различни шноли и фиби и представляваха фантастично съчетание от тежки плитки, разкошни букли и палави къдрици. Дрехите й бяха направо ексцентрични в сравнение с тези на Кайку и въпреки че Фаека бе посмекчила малко яркостта на тоновете, за да не привлича излишно внимание в града, пак бе успяла да прекрачи тънката граница между елегантността и кича, която характеризираше стила на Речния район.
— Къде е Номору? — попита отнесено Кайку.
Събеседничката й изсумтя пренебрежително, с което показа колко я интересуваше местонахождението на разузнавачката. Както и се очакваше, Номору не бе успяла да се сближи с Кайку по време на дългото им пътуване от Южните префектури. Дори Фаека, която бе толкова толерантен човек, бе започнала да се дразни от грубите маниери на съгледвачката.
— Бъди внимателна — рече Кайку след малко. — Чаросплетниците вероятно са нащрек. Не отслабвай защитата си, докато не излезем от града. — Тя погледна към тъмния облак, надвиснал над престолния град, и усети как стомахът й се свива на топка. — И не използвай своята кана, освен в случаите, когато трябва да се скриеш присъствието си от вещерите. Тя ще ги насочи директно към нас.
— Звучиш ми притеснена, Кайку — усмихна се Сестрата. — Няма нужда ми напомняш какво да правя — добре зная как трябва да се държим.
Спътничката й я изгледа извинително. Дарбата на Фаека да вижда вътре в хората отстъпваше само на тази на Лусия; тя имаше необикновени емпатични3 способности.
— Естествено, че съм притеснена — изтъкна тъмнокосата жена. — Що за глупачка трябваше да съм, ако не се чувствах така?
— Такава глупачка, която се нагърби доброволно с тази мисия — подметна Фаека, но Кайку не се засмя. Настроението й бе смазано от злокобния облик на непознатия град, който се приближаваше неумолимо към тях.