Огромната молитвена арка, издигаща се над портата, под която Керин се втичаше в Аксками, бе изстъргана жестоко и всички благословии бяха заличени. Пуфтящият, бълващ дим шлеп се носеше неотклонно към нея и Кайку се запита какво ли щяха да открият отвъд гладката й паст… Какво ли ги чакаше в търбуха на града?
Ако можеше да избира, кракът й изобщо нямаше да стъпи на шлепа. Пътищата обаче бяха строго охранявани от Чаросплетниците и беше по-лесно да се промъкнат незабелязано в Аксками от пристанището, което винаги гъмжеше от народ. Ето защо бяха принудени да оставят конете си в едно малко градче на южния бряг на Керин и да се качат на корабчето. Младата жена презираше всяка секунда, която бе прекарала на това корито с механични гребни колела. Това изобретение беше дело на вещерите, които го бяха създали, без да се замислят за евентуалните последствия. Тя гледаше мазния дим, бълван от двата комина на шлепа, с унили и безрадостни очи.
„И въпреки всичко Чаросплетниците не са истинският ни враг“, напомни си Сестрата. „Те са само слуги на по-голям господар.“
— Кайку — прошепна внезапно Фаека, а в тона й се долавяше предупреждение. — Чаросплетници!
Тъмнокосата жена вече ги бе усетила — хищните им съзнания се стрелкаха като акули, плъзгащи се под повърхността на света. Търсеха Сестри — ослушваха се за най-малкото смущение в тъканта на Чаросплетието, което би издало присъствието на най-страшните им врагове. Шансът Кайку и Фаека да бъдат забелязани беше нищожен, ала човек никога не трябва да разчита единствено на шанса. През последните години способностите на Чаросплетниците бяха станали непредсказуеми. Всеки вещерски камък, който пробуждаха, увеличаваше силите им, и те бяха изненадвали Аления орден повече от веднъж. Демоните фейа-кори бяха най-скорошният пример за това.
Фаека и Кайку се втъкаха в Чаросплетието, сливайки се със златистите нишки, докато станаха неподвижни за възприятията на вещерите като дъските на палубата под нозете им. Те постигнаха това с цената на лека концентрация и минимални усилия, които дори не обагриха в червено ирисите им, което по принцип съпътстваше всяка проява на тяхната кана. Двете Сестри останаха в това състояние, докато вещерите преминаха над тях, без да ги забележат, и продължиха по-нататък.
Шлепът мина под гигантската арка и Кайку почувства смазваща тежест в гърдите си при вида на някогашната бляскава столица.
Аксками крееше. Многолюдните улици, пищните градини, украсените с разноцветни мозайки площади, бляскавите куполи на храмовете, внушителните галерии и пъстрите бани бяха заменени от сиви сгради, потънали в призрачен сумрак, който обаче не се дължеше на черния облак, надвиснал над столицата. Този полумрак сякаш струеше от самите постройки, от покритите с капаци прозорци и обезцветените стени; някакво усещане за изтощение, примирение и поражение. Двете Сестри го усещаха като непосилно, тегнещо бреме.
Храмовете ги нямаше. Кайку ги потърси с поглед и откри, че на местата, където навремето се извисяваха разкошните и величествени сгради, сега се виждаха странни коруби от метал — изгърбени чудовищни съоръжения, от които стърчаха тръби, зъбчати колела и комини, бълващи зловонни изпарения. Взорът й се плъзна нагоре по хълма към Императорската цитадела и младата жена забеляза, че каменната молитвена порта, която нявга се издигаше на входа на Императорския квартал, бе съборена. Дори малките олтари по вратите на крайречните постройки бяха изчезнали, както и камбанките. Без религиозните атрибути, украсявали фасадите им, къщите изглеждаха занемарени и изоставени.
Вдясно от тях архипелагът на Речния район изглеждаше като куха черупка, изпразнена от някогашната си пъстрота и оживление. Кайку чу как спътничката й въздъхна тежко при вида на онова, в което се бе превърнал родният й дом. Грандиозният храм на Панузу бе разрушен и оставен на произвола на съдбата. Публичните домове и пушалните за опиум пустееха, а малкото хора, които вървяха по тесните му улички или се возеха в лодките, бяха облечени в убити тонове и сякаш не смееха да вдигнат поглед. Впечатляващата архитектура на сградите не се беше променила, ала сега изглеждаше по-скоро глуповато, отколкото екстравагантно — досущ като старица, облечена като млада жена.
— Мисля да отида да се преоблека — промълви Фаека. — Дори тази дреха изглежда прекалено ярка за този мрачен град.