Кайку кимна. Това наистина бе мъдро решение, ала тя подозираше, че беше преди всичко извинение за спътничката й да се уедини и да се вземе в ръце след видяното. Изострената чувствителност на Сестрата бе нож с две остриета и потискащата атмосфера на Аксками със сигурност й бе повлияла много по-силно, отколкото на Кайку.
— Намери Номору — извика тъмнокосата жена подире й, докато Фаека се отдалечаваше с бързи стъпки.
Когато стигнаха до пристанището, мъглата вече беше толкова гъста, че човек усещаше тежест в дробовете си, а Кайку се почувства омърсена само от досега с нея. Улиците около складовете гъмжаха от народ — покрай кейовете чакаха множество шлепове и по-малки плавателни съдове, около които се суетяха хамали, проскърцваха натоварени каруци, теглени от манкстуи, а търговците се пазаряха и спореха. Въпреки цялото това оживление обаче не се чуваха нито смях, нито викове — дори към хамалите се обръщаха с тихи заповеди и те изпълняваха мълчаливо задълженията си, без да си разменят обичайните ругатни и подвиквания. Всички бяха привели глави, съсредоточени върху конкретните си задачи, сякаш животът бе препятствие, което трябваше да преодоляват всеки изминал ден. И, както изглеждаше, те просто се бяха примирили с това.
Когато слязоха на сушата, Номору се присъедини към тях. Трябваше да минат през някои формалности — да подпишат регистъра на пътниците (с измислени имена), да покажат документи за самоличност (фалшиви) и да бъдат претърсени за оръжие. Един офицер от Черната стража ги попита по каква работа бяха дошли в Аксками и им напомни наредбите и законите, с които трябваше да се съобразяват — събиранията на повече от пет души и показването на религиозни символи или изображения беше забранено, а след залез слънце имаше вечерен час. Фаека и Кайку слушаха внимателно, като същевременно бяха нащрек заради Чаросплетниците, които се разхождаха наоколо и оглеждаха кейовете. Номору изглеждаше отегчена.
Намериха връзката си в Бедняшкия квартал, както бе уговорено. Водеше ги разузнавачката — тя бе израснала сред безкрайните войни между бандите, които се водеха из мръсните, белязани от мизерията улички на тази част от Аксками. Дори тук промяната беше очевидна. Жителите на този район винаги бяха недоволни, бързо се разгневяваха и се бунтуваха срещу тежкото си положение, вместо да се примиряват с него. Сега обаче улиците бяха пусти, а вратите — здраво залостени. Малкото хора, които жените видяха, бяха станали кожа и кости и явно умираха от глад. Столицата също страдаше от недостиг на храна и, както винаги, най-бедните бяха първите жертви на бедствието.
Тази гледка накара Кайку да се замисли за Тсата и неговото мнение за обществото й — младата жена се зачуди какво ли би казал за сегашното състояние на Сарамир. Почти го бе забравила през годините, когато се отдаде на изучаване на тайните на Аления орден под вещото ръководство на Кайлин, ала идеите му не я бяха изоставили и тя често се опитваше да мисли за проблемите на родината си от неговата гледна точка, за да бъде малко по-обективна. Именно защото никой не поставяше под съмнение нещата в Империята, Сарамир бе изпаднал в такова положение — дълбоко вкоренената вяра, че обществото не може да функционира без вещерите, беше позволило на Чаросплетниците да изтръгнат Империята от ръцете на тези, които я бяха създали. Тсата й беше помогнал да прозре всичко това, но после се завърна в родната си Окхамба, за да предупреди народа си за случващото се в Сарамир. Докато вървяха през немотията и мизерията на Бедняшкия квартал, Кайку се запита дали ткиуратецът изобщо щеше да се върне.
Връзката им живееше на втория етаж на една порутена къща и трябваше да се изкачат по разнебитените стълби, укрепени със стъбла камакова тръстика, за да се доберат до вратата. Безпокойството на Кайку растеше, откакто слязоха на сушата, и тя непрекъснато се ослушваше. В момента призрачната тишина се нарушаваше от далечния тътен и тракане на една от подобните на гигантски бръмбари постройки на Чаросплетниците. Въздухът бе тежък за дишане и миришеше ужасно. Ако не знаеше, че тялото й инстинктивно неутрализира отровите, които инхалираше, Кайку щеше сериозно да се замисли за щетите върху здравето си. Всемогъщи богове, как изобщо хората живееха в тази клоака?
Номору разклати камбанката и вратата се отвори от един мъж с жълтеникаво, болнаво лице. Очите му се разшириха от изумление при вида на разузнавачката. След неловка пауза те размениха паролите си и той ги въведе вътре. Озоваха се в една гола стая с опърпани рогозки по земята. Плъзгащите се врати бяха полуотворени и зад тях се виждаше вехт бюфет, по чиито полици бяха наредени захабени глинени съдове. Прозорците на помещението бяха закрити от завески, които го правеха още по-сумрачно. Едър мъж с бръсната глава бе отместил едното перде и наблюдаваше улицата, ала щом жените влязоха вътре, пусна завеската и се обърна към тях. Беше грозноват — с дебели устни, сплескан нос и вечно намръщени вежди.