Откри жена си в покоите й. Това изобщо не го изненада, защото тя рядко ги напускаше.
Мураки ту Коли беше тиха, бледа и дребна женица — елегантен призрак, чийто глас почти винаги звучеше като шепот. Дългата й черна коса бе разделена на път по средата и падаше свободно от двете страни на лицето й, лишена от каквито и да е украшения. Бе облечена с бродирана светловиолетова рокля и носеше меки черни чехли, защото не обичаше звука, който издаваха обувките върху облицования с твърд лач под на Императорската цитадела. Перото й изписваше вертикални редици от символи по белия лист, когато Авун влезе в стаята й.
Тя се престори, че не го е забелязала. Това също не беше нещо ново за него. Съпругата му прекарваше по-голямата част от времето си в света на фантазиите си и когато беше там, реалният свят сякаш преставаше да съществува за нея. Някога, когато бракът им все още можеше да се нарече нормален, тя му беше казала, че не знае какво правят ръцете й, докато е в това състояние. Авун не се престори, че я разбира. В онези години се възхищаваше на дарбата на жена си, а сега тя го вбесяваше. Тя я използваше като убежище и все по-често отказваше да се връща в истинския свят.
— Добре ли върви? — попита мъжът. Нямаше нужда да пита за какво се разказва в книгата, защото всичките бяха за Нида-джан.
Мураки не каза нищо. Тя довърши изречението си, след което остави перото си и изгледа съпруга си изпод черния водопад на косите си.
— Добре ли върви? — повтори той въпроса си.
Мураки кимна безмълвно.
Лорд Протекторът въздъхна и седна близо до нея. Кабинетът й беше малък, претъпкан с най-различни вещи и лишен от прозорци към външния свят, поради което се налагаше да бъде осветяван от фенери. В горната част на едната стена имаше неголямо отверстие, снабдено с орнаментирана решетка, чиято функция беше да осигурява вентилация на въздуха. Тази стая беше пълна противоположност на откритите и слънчеви места, където Мураки обичаше да пише. Тя ненавиждаше този кабинет и мразеше да работи тук. Това бе добре известно на Авун и тя го знаеше. Жената бе приела мъченическата си орис и това беше нейният начин да протестира, задето бе принудена да остане в Аксками, когато повече от всичко й се искаше да е у дома си край залива Матакса.
Авун остана загледан в нея за известно време. Погледите им не се срещнаха, защото Мураки се взираше в отсрещната стена.
— Сигурна ли си, че няма да се чувстваш по-добре в по-голяма стая? — попита след цяла вечност Лорд Протекторът.
— Местният въздух не ми понася — отвърна съпругата му. — Как мина срещата с Какре?
Той й разказа за какво бяха говорили, доволен, че имат тема за разговор. Обикновено жена му не споделяше интересите му, но поне можеха да си приказват за политика. Или по-скоро той можеше да й говори за политика — тя никога не подхвърляше и една реплика. Обаче го слушаше. Все пак това беше по-добре от нищо.
Когато изчерпа темата, Авун почувства, че разговорът върви доста добре, ето защо реши да повдигне нова.
— Това не може да продължава, Мураки — рече той. — Защо си толкова нещастна?
— Не съм нещастна — прошепна тя.
— Нещастна си от десет години!
Жената мълчеше. Да му отговори отрицателно два пъти поред щеше да й дойде в повече, а и бездруго бе излъгала. Съпругът й прекрасно знаеше каква бе причината за нещастието й и просто искаше да я въвлече в разговор, ала Мураки не обичаше конфликтите.
— Какво мога да направя за теб? — попита накрая Лорд Протекторът, след като се увери, че съпругата му не иска да върне топката.
— Пусни ме да се върна в залива Матакса — отвърна Мураки и погледът й най-накрая срещна неговия. В следващата секунда обаче тя побърза да отмести очи и се вторачи в листа пред себе си, изплашена, че е отишла твърде далеч.
Мъжът й обаче запази хладнокръвие и не се поддаде на гнева си.
— Знаеш, че не мога да сторя това — въздъхна престорено той. — Там ще бъдеш в опасност. Ти си съпругата на Лорд Протектора; много хора биха искали да те убият или да те отвлекат, а после да те използват като разменна монета срещу мен.
— Ще ме откупиш ли, ако ме отвлекат? — попита тихо Мураки.
— Разбира се. Ти си моя жена.
— Така е — промълви тя, — ала между нас няма любов. — Писателката отново го погледна, а косата й закриваше половината й лице. — Ще се пожертваш ли за мен?