— Точно защото не мога да направя нищо, мога само да се тревожа — отвърна Мишани. — Но ти си права. Може би се притеснявам напразно.
Асара щеше да каже още нещо, когато чуха приближаващи се стъпки от ботуши и гласове, огласяващи завръщането на стражите и водачите, които прекосяваха планините заедно с тях.
— Бъди в добро настроение — каза Различната жена на Мишани, докато се изправяше. — След няколко седмици ще се видиш с приятелите си. Това не е ли нещо хубаво, което да чакаш с нетърпение? — добави тя и се отправи да посрещне мъжете.
Дребничката й събеседничка се загледа след нея. Не вярваше на нищо от това, което й беше казала Асара; готовността, с която се бе отправила на това пътешествие, само караше Мишани да се чуди каква ли работа имаше на запад. От онова, което знаеше за миналото на настоящата съпруга на Реки, тя имаше неприятното предчувствие, че щеше да е свързана с Кайку.
Седма глава
Вечерният час в Аксками бе прогласен от пронизителен вой, който се разнесе от Императорската цитадела и сякаш стържеше по зъбите и оголваше нервите. Източникът на кошмарния звук бе обект на всевъзможни мрачни догадки и предположения от страна на жителите на престолния град. Някои казваха, че това е писъкът на изтезаван дух, затворен от Чаросплетниците в една от кулите; други твърдяха, че е някакво пъклено изобретение, с което пробуждаха Различните зверове от съня им и после ги призоваваше обратно по изгрев слънце. Каквато и да беше истината обаче, нямаше никакво съмнение, че сигналът бе проектиран да всява неописуем страх. След прозвучаването му всеки, който се намираше на улицата и не беше черностражник, вещер или Възел, биваше убит. Човек не можеше да преговаря с Различните хищници, нито да ги моли за милост — щом забележеха някого, те мигом се нахвърляха отгоре му и го разкъсваха на парчета.
Джуто затегна връзките на ботушите си и вдигна поглед към другите, които чакаха до вратата. Изглеждаха притеснени. Дори Лон имаше изнервен вид, макар че идеята да се отправят на тази разузнавателна експедиция беше негова — все пак той бе този, който се бе сдобил с ценна за бунтовниците информация. Едрият мъж с бръснатата глава си помисли, че сега другарят му сигурно се разкайваше, задето не бе държал езика си зад зъбите. Изключение от всеобщото настроение правеше единствено Номору. Тя се бе привела до едната стена и проверяваше пушката, която беше взела, като от време на време хвърляше навъсени погледи към останалите. Новодошлите не можеха да вкарат оръжия в града, ето защо бяха принудени да използват пушките, които им даде Джуто. Разузнавачката не бе никак доволна от този факт.
Здравенякът се изправи и огледа разнородната групичка. Всемогъщи богове, добре, че поне му плащаха добре за това. Патриотизъм, освобождение, революция — това бяха празни думички за залъгване на глупаците. На него му трябваха мангизи, за да оцелее в тези тежки времена, и ако имаше нещо, което силите на Империята да имаха в излишък, това бяха парите. Като един от най-добрите им информатори в Аксками, той изискваше своя дял от тяхното богатство. За съжаление понякога трябваше да рискува главата си заради сътрудничеството с бунтовниците, ала такива бяха правилата на играта.
Те изчакаха и последните остатъци от светлината на Нуки да се скрият зад хоризонта, и вечерта спусна своя покров над престолния град. Увисналият над Аксками димен облак закриваше небето и правеше мрака още по-гъст. На улиците цареше гробна тишина. Не се чуваха никакви стъпки, никакви проскърцвания на каруци, никакви гласове. Столицата се бе превърнала в крипта.
За да наруши потискащата тишина, Джуто предложи Лон да запознае жените със сведенията, които бе открил.
— И се успокой малко — скастри го здравенякът. — Какво си се разтреперил пред дамите?
— Добре, добре — измърмори другарят му. — Всички знаете съдържанието на съобщението, което ви изпратих, нали?
— Точно заради него сме тук — отвърна Фаека. — Ала явно сме се объркали по отношение на автора му. Обикновено сведенията ни за столицата идват от Джуто.
Едрият мъжага се ухили и лицето му придоби страховит облик, подсилен от вечно намръщените му вежди.
— Лон държи да си припише цялата заслуга за откритието — каза той. — Иска да е сигурен, че няма да го забравя, когато пристигнат мангизите.
— Нъл’ аз бях тоя, дет’ ги скива! — възрази по-дребният мъж с грубите изрази на Нисшия сарамирски. — И аз разбрах къде живеят…