Петдесет и две листовки с въпроси се отварят с шумолене. Някои от студентите ги прелистват, за да им хвърлят един общ поглед. Други започват да пишат незабавно. Аз не правя нито едното, нито другото.
Четиридесет минути по-късно моливът ми все още не се е докоснал до листа. Взирам се отчаяно в листовката. Страниците са изпълнени с диаграми, цифри, линии и схеми — върволици от букви с пунктуационни знаци накрая; някои са точки, други въпросителни и нито едно от тези неща няма смисъл. За миг се чудя дали всичко това изобщо е написано на английски. Опитвам се да го преведа на полски, но и това е безполезно. Със същия успех може да е написано и с йероглифи.
Някаква жена се изкашля и аз подскачам на мястото си. На челото ми се появява капка пот и пада върху хартията. Избърсвам я с ръкава си и вдигам листа.
Може би ако го доближа до очите си… Или ако го задържа по-далеч от тях — да, сега мога да видя, че текстът наистина е на английски. Или по-скоро, че отделните думи са на английски, но не мога да прочета две от тях една след друга и да ги свържа в общ смисъл.
От челото ми пада втора капка пот.
Оглеждам залата. Катрин пише бързо, светлокестенявата й коса пада по лицето й. Тя е левачка и тъй като пише с молив, лявата й ръка е оголена от китката до лакътя и прилича на изваяна от сребро. До нея Едуард рязко се изправя на крака, хвърля изпълнен с паника поглед към часовника и отново се прегърбва над изпитния лист. Извръщам се настрана с лице към прозореца.
През листата на дърветата надзъртат късчета небе — мозайка от синьо и зелено, която плавно се изменя с всеки полъх на вятъра. Взирам се в нея, оставил погледа си да се рее отвъд листата и клоните. Една катерица, която не страда от недохранване, пресича с подскоци зрителното ми поле с високо вдигната пухкава опашка.
Изтласквам стола си назад, при което се разнася пронизителен стържещ звук. Изправям се. Челото ми е покрито с пот, а ръцете ми треперят. Петдесет и две лица се извръщат към мен.
Би трябвало да познавам тези хора. И наистина ги познавах допреди седмица. Знаех къде живеят семействата им. Знаех какво работят бащите им. Знаех дали имат братя и сестри и дали ги обичат. Дявол да го вземе, дори си спомнях онези, които трябваше да напуснат след Срива: Хенри Уинчестър, чийто баща прекрачи през перваза на прозореца на Търговската камара в Чикаго; Алистър Барне, чийто баща се простреля в главата; Реджиналд Монти, който се опита безуспешно да живее в една кола, когато семейството му вече не можеше да плаща за стаята и храната му; Бъки Хейс, чийто безработен баща просто бе отпрашил нанякъде. Но другите, онези, които бяха останали? Нищо.
Взирам се в тези лица без черти, в празните овали, заобиколени от коса; гледам ги един след друг с нарастващо отчаяние. До слуха ми достига някакъв тежък хриплив звук; звук, който, както осъзнавам, идва от самия мен. Не мога да си поема дъх.
— Якоб?
Лицето, което се намира най-близо до мен, има устни и те се мърдат. Гласът е боязлив, несигурен.
— Добре ли си?
Примигвам, неспособен да фокусирам погледа си. Миг по-късно вече съм пресякъл залата и хвърлям изпитния лист на бюрото на проктора.
— Свършихте ли вече? — пита той и посяга към него. Чувам шумоленето на хартията, докато вървя към вратата. — Чакайте! — провиква се той след мен. — Та вие дори не сте започнали! Не можете да си тръгнете. Ако напуснете, не мога да ви позволя да…
Вратата се затваря, преди да чуя последните думи. Докато марширувам през вътрешния двор, хвърлям поглед към кабинета на Дийн Уилкинс. Виждам, че стои на прозореца и ме гледа.
Вървя, докато стигам края на града, след което сменям посоката, за да следвам релсите на железопътната линия. Вървя, докато се спуска нощта, а луната се издига високо в небосвода и после още няколко часа. Вървя, докато краката започват да ме болят, а на стъпалата ми излизат пришки. Тогава спирам, защото съм уморен и гладен и не зная къде се намирам. Като че ли съм сомнамбул, който броди насън и изведнъж се е събудил на съвсем непознато място.
Единственият белег на цивилизацията е линията на железопътните релси, поставени върху издигната основа от чакъл. От едната й страна има гора, а от другата — малко сечище. Чувам, че някъде наблизо капе вода и се устремявам в посока към звука, воден от лунната светлина.
Потокът е широк най-много метър. Тече покрай линията на дърветата от другия край на сечището и после се врязва в гората. Изхлузвам обувките и чорапите си и сядам на брега.