Той бързо се оглежда наоколо и когато осъзнава, че никой от зрителите не е забелязал нищо, приглажда реверите си в справедливо възмущение и наперено излиза през задния вход. Точно преди да излезе, ми хвърля злобен поглед, но в следващия миг присвитите му очи отскачат от лицето ми към нещо, което се намира зад мен. Той подскача и лицето му застива в маска на ужас.
Обръщам се и виждам Роузи да препуска към мен с вдигнат хобот и отворена уста. Хвърлям се към подиума, притискам се колкото се може по-близо до него и тя преминава; реве и трополи с такава сила, че оставя след себе си еднометров облак прах. Чичо Ал стои в средата на хиподрума като вцепенен. За миг устата му остава отворена, а очите му не се отделят от задния вход на палатката. После се опомня, преминава в действие и дава знак на Лоти.
Надигам се на крака и се оглеждам наоколо за Марлена. Тя преминава покрай мен толкова бързо, че виждам само едно розово петно.
— Марлена!
В далечината Август вече е започнал да налага Роузи. Тя надава ревове и писъци, мята глава напред-назад и се дърпа от него, но той е като автомат — вдига онзи проклет бастун и го стоварва върху й, насочил острия връх надолу, отново и отново. Когато Марлена стига до тях, той се извръща към нея. Бастунът пада на земята. Той се взира в нея с неистова напрегнатост, съвсем забравил за Роузи. Познавам този поглед.
Втурвам се напред, но само след няколко крачки краката ми се подгъват и се озовавам проснат по лице на земята, нечие коляно притиска бузата ми, а една от ръцете ми е извита зад гърба.
— Махни се от мен, по дяволите! — крясвам, опитвайки се да се освободя. — Какво ти става? Пусни ме!
— Просто млъкни — изрича гласът на Блеки отгоре. — Никъде няма да ходиш.
Август се привежда и се изправя, преметнал Марлена през рамото си. Тя го блъска с юмруци по гърба, рита го и не спира да крещи. Почти успява да се плъзне надолу по гърба му, но той просто я подпира, избутва я отново нагоре и продължава да върви.
— Марлена! Марлена! — изревавам и подновявам усилията си да се освободя.
Изплъзвам се изпод коляното на Блеки и почти съм успял да се изправя на крака, когато нещо се стоварва отзад на тила ми. Умът и очите ми се обръщат в орбитите си. Виждам бели и черни искрици и си мисля, че може и да съм оглушал. След миг зрението ми започва да се възвръща. Появяват се лица, движат се усти, но единственото, което чувам, е оглушително жужене. Полюшвам се на колене, мъча се да си спомня кой, какво и къде, но сега земята се надига насреща ми с оглушителен писък. Не мога да я спра, затова събирам сили за сблъсъка, но се оказва, че не е необходимо, защото тъмнината ме поглъща, преди да ме е ударила земята.
22.
— Шшш, не мърдай.
Не мърдам, при все че главата ми се поклаща настрани и назад, нагоре-надолу в ритъм с движението на влака. Писъкът на машината ми се струва далечен, изпълнен с тъга звук, който незнайно как успява да си пробие път през упоритото бръмчене в ушите ми. Струва ми се, че тялото ми се е превърнало в дрипа.
Нещо студено и мокро се допира болезнено до челото ми. Отварям очи и виждам цял калейдоскоп от променящи се цветове и форми. Четири ръце, които виждам някак замъглено, докосват лицето ми и после се сливат в една-единствена, странно малка ръка. Прилошава ми, устните ми се разтварят. Обръщам глава настрана, но от устата ми не излиза нищо.
— Не си отваряй очите — казва Уолтър. — Просто лежи, без да мърдаш.
— Хрр! — изхриптявам. Оставям главата ми да се наклони настрана и платът пада от нея. Миг по-късно отново е там.
— Здравата са те праснали. Радвам се, че се върна.
— Свестява ли се? — пита Кемъл. — Ей, Якоб, още ли си с нас?
Чувствам се, като че ли излизам от дълбока мина и ми трябва малко време, за да се ориентирам в новата си ситуация. Изглежда, лежа на постелката. Влакът вече е тръгнал. Но как съм се озовал тук и защо бях заспал?
Марлена!
Очите ми изведнъж се отварят. Опитвам се да се надигна.
— Не ти ли казах да лежиш мирно? — сгълчава ме Уолтър.
— Марлена! Къде е Марлена? — изпъшквам, падайки обратно на възглавницата. Мозъкът ми се върти в главата с такава сила, та си мисля, че се е повредил при удара. Положението е по-лошо, когато очите ми се отворени, затова ги затварям отново. Всички визуални дразнители изчезват и в резултат черната дупка в главата ми ми се струва по-голяма от самата глава, като че ли черепната ми кухина се е обърнала с вътрешността навън.