Уолтър е на колене до постелката ми. Отмества парцала от челото ми, топва го във вода и после изстисква излишната течност. Водата започва да капе обратно в купата — чист, ясен звук, познато шумолене. Бръмченето в ушите ми започва да отслабва, заменено от туптяща болка, която се мести от ухо на ухо около задната част на черепа ми.
Уолтър поставя парцала обратно върху лицето ми и избърсва челото, бузите и брадичката ми. Охлаждането кара кожата ми да изтръпне, което пък ми помага да се концентрирам върху нещата, които се случват извън главата ми.
— Къде е тя? Той нарани ли я?
— Не знам.
Отново отварям очи и светът стремително се завърта пред погледа ми. С огромно усилие успявам да се изправя на лакът и този път Уолтър не ме бутва обратно. Вместо това се навежда и надниква в очите ми.
— Майната му. Едната ти зеница е по-голяма от другата. Да ти дам ли да пийнеш нещо?
— Ъъъ… да — изпъхтявам. Трудно ми е да намеря думи, в които да облека мислите си. Знам какво искам да кажа, но пътят между устата и мозъка ми сякаш е задръстен с памук.
Уолтър прекосява стаята и след миг чувам тропването на капачка по пода. Той се връща и поднася бутилката до устните ми. Сарсапарила.
— Боя се, че не ми е останало нищо по-добро — клати глава със съжаление.
— Проклети ченгета — намесва се намусено Кемъл. — Якоб, добре ли си?
Искам да му отговоря, но усилието да не падна по гръб на постелката е прекалено голямо и не ми оставя сили за нищо друго.
— Уолтър, добре ли е? — сега гласът на Кемъл звучи далеч по-тревожно.
— Така мисля — отговаря Уолтър и оставя бутилката на пода. — Искаш ли да се опиташ да седнеш? Или предпочиташ да изчакаш няколко минути?
— Трябва да доведа Марлена.
— Забрави за това, Якоб. Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.
— Трябва. Ами ако той…? — гласът ми се пречупва. Дори не мога да довърша изречението. Уолтър ми помага да се изправя до седнало положение.
— Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.
— Отказвам да го приема.
Уолтър се извръща към мен побеснял.
— За бога, ще ме изслушаш ли поне веднъж?
Гневът му е така неочакван, че наистина млъквам. Намествам коленете си в нова поза и се навеждам напред, за да облегна глава на ръцете си. Струва ми се, че е необичайно тежка, огромна, голяма поне колкото тялото ми.
— Изобщо не ми пука, че се намираме в движещ се влак и че имаш мозъчно сътресение. Затънали сме в каша. В голяма каша. И единственото, което можеш да направиш точно сега е да направиш нещата по-лоши, отколкото вече са. По дяволите, ако не беше в безсъзнание и не трябваше да се съобразяваме с Кемъл, за нищо на света нямаше да се кача пак в този влак.
Забил съм поглед в онази част от постелката, която мога да видя между коленете си, опитвайки се да се съсредоточа върху най-голямата гънка. Сега предметите ми се струват по-стабилни, не се местят толкова много. С всяка изтекла минута още една малка частица от мозъка ми се връща там, където й е мястото.
— Виж — продължава Уолтър с по-мек глас, — остават ни още три дни, преди да разтоварим Кемъл. И през тези три дни ще трябва да направим всичко възможно, за да оцелеем. Което означава да си пазим гърба и да не вършим глупости.
— Да разтоварим Кемъл? — обажда се Кемъл. — Така ли мислиш за мен?
— В момента, да! — тросва се Уолтър. — И трябва да си благодарен, че е така, защото какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане с теб, ако решим да си хванем пътя още сега? А?
От леглото не идва никакъв отговор.
След кратка пауза Уолтър въздъхва.
— Виж, това, което става с Марлена, е ужасно, но мили боже! Ако си тръгнем преди Провидънс, с Кемъл е свършено. През следващите три дни Марлена ще трябва да се погрижи сама за себе си. По дяволите, нали го прави от години! Все ще издържи още три дни.
— Тя е бременна, Уолтър.
— Какво?
Дълго мълчание. Вдигам поглед от постелката.
Уолтър е сбръчкал чело.
— Сигурен ли си?
— Така казва.
Той ме поглежда право в очите и остава така дълго време. Опитвам се да срещна погледа му, но очите ми периодично се въртят настрани.
— Още една причина да бъдем внимателни. Якоб, погледни ме!