После осъзнавам, че срещу мен има някаква слаба светлина. Успявам с рязко движение да се изправя на лакът.
Четирима мъже са насядали върху груби конопени чували и играят карти на светлината на един керосинов фенер. Един от тях, съсухрен старец с набола брада и хлътнало лице, държи до устните си глинена стомна — изглежда, така се е стреснал от появата ми, че е забравил да я свали. Сега го прави и избърсва уста с опакото на ръкава си.
— Тъй, тъй — изрича той бавно. — Какво имаме тук?
Двама от мъжете седят съвсем неподвижно и ме гледат над разперените карти в ръцете си, а четвъртият се надига и прави крачка напред.
Насреща си виждам едър, тежко сложен грубиян с дебела черна брада. Дрехите му са мръсни, а периферията на шапката му изглежда така, сякаш някой е забил зъби в нея и е отхапал една хапка. Някак си се изправям на крака и се олюлявам напред, преди да осъзная, че няма къде да избягам. Завъртам глава настрани и установявам, че съм застанал срещу един от многото вързопи с брезенти.
Когато се обръщам обратно, лицето на мъжа е толкова близо до моето, че усещам вонящия му на алкохол дъх.
— На този влак нямаме място за скитници, братко. Можеш да се омиташ още сега.
— Чакай, чакай малко, Блеки — обажда се старецът с каната. — Няма да правиш нищо необмислено, чуваш ли?
— Нищо необмислено — повтаря Блеки и посяга към яката ми. Отблъсквам ръката му. Той посяга с другата и аз се завъртам, за да го спра. Чува се пукот, когато ръцете ни се удрят една в друга.
— Охоооо! — киска се старецът. — Внимавай, приятелче. Не се заяждай с Блеки.
— На мен ми се струва, че по-скоро Блеки се заяжда с мен — крясвам, докато отразявам втори удар.
Блеки отново напада. Падам върху едно руло брезент и преди дори главата ми да се удари в него, Блеки отново ме дръпва грубо напред. Само миг по-късно дясната ми ръка е извита зад гърба ми, краката ми висят над празното пространство над отворената врата, а пред погледа ми започват да се нижат едно след друго дървета, които отминават с бясна скорост.
— Блеки! — излайва старецът. — Блеки! Пусни го. Пусни го, ти казвам, и то тук, вътре във влака!
Блеки извива ръката ми зад врата ми и ме разтърсва.
— Блеки, казвам ти! — крещи старецът. — Не ни трябва беля! Пусни го!
Блеки ме провесва още няколко сантиметра по-навън от вратата, а после се завърта и ме запраща срещу навитите на руло брезенти. След което се връща при другите, грабва глинената стомна и преминава право покрай мен, като прекрачва брезентите и се връща в най-отдалечения ъгъл на вагона. Наблюдавам го внимателно, докато разтривам ръката, която допреди малко е извивал.
— Не се вживявай, хлапе — обажда се старецът. — Блеки обича да хвърля хора под влаковете, намира го за много ободряващо. Едно от любимите му занимания, а сега няма да му се наложи да го прави за известно време. Хайде — подканва ме той, потупвайки по пода с опакото на ръката си, — ела тук.
Отново поглеждам към Блеки.
— Хайде, хайде — поощрява ме старецът. — Не се срамувай. Оттук нататък Блеки ще се държи прилично, нали така, Блеки?
Блеки изсумтява и си сръбва от стомната.
Надигам се и предпазливо се отправям към останалите.
Старецът ми подава дясната си ръка. След миг колебание я поемам.
— Аз съм Кемъл — представя се той. — А този тук е Грейди. Това е Бил. Смятам, че вече си се запознал с Блеки — усмихва се, разкривайки няколкото зъба в устата си.
— Добър ден — поздравявам.
— Грейди, я донеси пак тук тази стомна, става ли? — казва Кемъл.
Грейди поглежда към мен и аз отвръщам на погледа му. След малко той става и безмълвно се отправя към Блеки.
Кемъл с усилие се изправя на крака така сковано, че в един миг се пресягам и го хващам за лакътя, за да му помогна да запази равновесие. След като веднъж е станал, той протяга керосиновата лампа към мен и на светлината й оглежда лицето ми, а после и дрехите ми. Разглежда ме от глава до пети.
— Какво ти казах, Блеки? — провиква се ядосано. — Този тук не е никакъв скитник. Блеки, дотътри се тук и го виж. Разбери каква е разликата.
Блеки изсумтява, глътва една последна глътка и примирено отстъпва стомната на Грейди.