Когато влакът отново се изправя, рухвам върху съединителя. Платформата е снабдена с парапет и за миг се облягам на него, за да се съвзема. С болезнено туптящи, треперещи пръсти измъквам часовника от джоба си. Почти три сутринта е. Едва ли ще се сблъскам с някого по коридорите, но все пак предпазливостта не е излишна.
Не знам какво да правя с ножа. Прекалено е дълъг, за да се побере в джоба ми, и прекалено остър, за да го мушна под колана си. Най-после го увивам в якето си и го пъхвам под мишница. След това прокарвам пръсти през косата си, избърсвам кръвта от устните си и отварям вратата.
Коридорът е празен, осветен от лунните лъчи, идващи през прозореца. Оставам на мястото си достатъчно дълго, за да хвърля поглед навън. Сега сме на моста. Очевидно съм подценил височината му — в момента висим на около четирийсет метра над каменистия речен бряг, а пред прозореца няма нищо, абсолютно нищо. Влакът се полюшва, а аз изпитвам задоволство, че вече не съм на покрива.
Скоро се озовавам пред вратата на купе номер 3. Развивам ножа и го оставям на пода, за да облека наново якето. После го вдигам и оставам загледан в дръжката на вратата за още един миг.
Докато завъртам облата й топка, се чува високо щракване. Замръзвам, но не я връщам в първоначалното й положение, защото искам да видя дали отвътре са ме чули. След няколко секунди продължавам да я обръщам и бутвам вратата навътре.
Оставям я отворена, защото се боя, че може да го събудя, ако я затворя.
Ако лежи по гръб, един-единствен прорез в трахеята ще го довърши. Ако е по корем или лежи настрани, ще забия ножа странично и ще се постарая острието да мине през трахеята. И в единия, и в другия случай ще го промуша в шията. Не мога да си позволя никаква засечка, защото раната трябва да е достатъчно дълбока, та кръвта му да изтече бързо, преди да има време да извика.
Промъквам се към спалнята, стиснал ножа в ръка. Кадифената завеса е спусната. Улавям края й, придърпвам го към себе си и надниквам. Когато виждам, че е сам, въздъхвам с облекчение. Тя е в безопасност, навярно спи във вагона на момичетата. Всъщност сигурно съм пропълзял точно над нея на път за насам.
Безшумно се плъзвам вътре и се спирам пред леглото. Той спи от страната по-близо до мен, оставил място за липсващата Марлена. Завесите на прозорците са завързани и лунната светлина се промъква между дърветата и влиза в помещението, като последователно осветява и скрива лицето му.
Поглеждам към него. Облечен е в раирана пижама и изглежда съвсем спокоен. Прилича на дете. Тъмната му коса е разрошена, а ъгълчето на устата му се свива и разпуска в усмивка. Сънува. Внезапно се размърдва, премлясква с устни и се превърта от гръб на една страна. После посяга към частта от леглото, в която би трябвало да спи Марлена, и потупва празното място няколко пъти едно след друго. Потупванията му се изкачват все по-нагоре, докато достигат възглавницата й. Той я хваща и я притиска до гърдите си, прегръща я, заравя лице в нея.
Издигам ножа с две ръце и задържам върха му на половин метър над гърлото на Август. Трябва да го направя с едно-единствено точно попадение. Нагласям ъгъла на острието за възможно най-силен страничен удар. Линията на дърветата отвън свършва и лунната светлина се плисва върху острието. То засиява, разпръсквайки наоколо малки късчета блясък, докато нагласявам ъгъла. Август отново се раздвижва, изхърква и рязко се обръща по гръб. Лявата му ръка увисва от ръба на леглото и спира само на сантиметри от бедрото ми. Ножът все така блести, улавя и разпръсква светлината. Но движението му вече не се дължи на моите приготовления за удара, а на силата, с която треперят ръцете ми. Устата на Август се отваря и той си поема дъх с ужасно ръмжене и облизване на устни. Ръката до бедрото ми е съвсем отпусната. Пръстите на другата му ръка шават напред-назад.
Навеждам се над него и внимателно поставям ножа на възглавницата на Марлена. Наблюдавам го още няколко секунди и после си тръгвам.
Без прилива на адреналин в кръвта ми отново ми се струва, че главата ми е по-голяма от тялото. Вървя, препъвайки се, по коридорите, докато достигам края на вагоните с купета.
Трябва да реша какво да правя. Трябва или отново да се покатеря на покрива, или да продължа през специалния вагон, където съществува немалка вероятност някой да е все още буден и да играе на комар, и после да мина през всички спални вагони, след което така или иначе пак ще бъда принуден да се покатеря на покрива, за да се добера до вагона за животните. И тъй, решавам да предприема изкачването сега, а не по-късно.