Задачата се оказва почти непосилна. Главата ми тупти с ужасни, тежки удари, едва успявам да пазя равновесие. Покатервам се на парапета на една платформа и незнайно как успявам да стигна до покрива. Веднъж издрапал дотам, лягам върху гредата и оставам така цели десет минути, преди да събера сили да запълзя напред. На края на вагона правя втора почивка, проснат между напречните греди. Изцеден съм до капка. Не знам как ще успея да продължа да се придвижвам, но трябва да го направя, защото заспя ли тук, ще падна още при първия завой.
Бръмченето се завръща, а очите ми започват да се въртят на всички страни. Четири пъти се каня да прескоча огромната дупка, зейнала между двата вагона, и всеки път съм сигурен, че няма да успея. На петия почти не успявам. Ръцете ми улучват тънките стоманени връзки, но ръбът на вагона се забива в корема ми. Увисвам на ръце зашеметен, така уморен, че в един миг ми минава мисълта колко по-лесно ще е, ако просто се пусна. Навярно така се чувстват удавниците в последните няколко секунди, когато най-после се отказват да се борят и се отпускат в прегръдката на водата. Само че мен не ме очаква прегръдката на водата, а кошмарно разкъсване на части.
Сепвам се и започвам да драпам с крака, докато стигам до покрива на вагона. Сега не е толкова трудно да се изтегля нагоре; миг по-късно отново лежа отгоре и се опитвам да си поема дъх.
Влаковата свирка изпищява и аз надигам огромната си глава. Намирам се на покрива на вагона с животните за представления. Трябва само да изпълзя до отвора и да се пусна вътре. Установявам, че е отворен, което е странно — мислех, че съм го затворил. Напъхвам се в процепа, пускам се и се сгромолясвам на пода. Един от конете изцвилва и продължава да хърка и да потропва с копито, раздразнен кой знае от какво.
Обръщам глава и виждам, че външната врата е отворена.
Подскачам на пода и с рязко движение се обръщам към вътрешната врата. И тя е отворена.
— Уолтър! — изкрещявам. — Кемъл!
Отговаря ми само шумът от вратата, която тихо се блъска в стената отзад в ритъм с тракащите под нас съединители.
Някак си успявам да се изправя на крака и се хвърлям към вратата. Превит на две, успявам да не падна, като подпирам едната си ръка на рамката, а другата на бедрото си, и претърсвам стаята с невиждащи очи. Цялата кръв се е оттекла от главата ми, а пред погледа ми отново изригват бели и черни петна.
— Уолтър! Кемъл!
Зрението ми започва да се връща, затова извръщам глава, мъчейки се да различа нещата в периферията на зрителното си поле. Единствената светлина се процежда през процепите между летвите и в бледото й сияние, виждам празното легло. На постелката също няма никого, както и на конския чул в ъгъла.
Започвам да се препъвам към редицата куфари до отсрещната стена и се навеждам над тях.
— Уолтър?
Но намирам само Куини — разтреперана и свита на топка. Тя ми отправя поглед, изпълнен с ужас, и след този поглед не ми остава и капка съмнение.
Свличам се на пода, съкрушен от скръб и вина. Запращам една книга в стената. Удрям по пода. Вдигам юмруци към небесата и бога, а когато най-после избухвам в неудържими ридания, Куини се измъква иззад куфарите и се плъзва в скута ми. Притискам топлото й тяло към себе си, докато най-накрая и двамата се полюшваме напред-назад в пълно мълчание.
Искам да повярвам, че дори и да не бях взел ножа на Уолтър, нещата пак щяха да завършат по същия начин. И все пак ме изгаря мисълта, че съм го оставил без оръжие, без никакъв шанс.
Искам да повярвам, че са оцелели. Опитвам се да си представя как двамата се търкулват върху мъхестата горска почва сред дъжд от възмутени проклятия. Вероятно в същия този момент Уолтър се е отправил да потърси помощ. Настанил е Кемъл някъде на завет и сега търси помощ.
Добре. Добре. Не е толкова зле, колкото си помислих отначало. Ще се върна за тях. На сутринта ще грабна Марлена, ще се върнем до най-близкия град и ще ги потърсим в болницата или може би дори в затвора, в случай че местните хора са ги сметнали за скитници. Сигурно няма да е трудно да разберем кой град е най-близо. Мога да изчисля по разстоянието до…
Не са го направили. Не биха могли. Няма човек, който да е готов да изхвърли на червена светлина един сакат старец и едно джудже от мост. Даже и Август. Нито дори чичо Ал.