Оказва се, че освен Кемъл и Уолтър са изчезнали още осем души — трима от основния влак, а останалите от Летящия ескадрон, което означава, че Блеки и неговите хора са се разделили на групи и всяка е нападнала различна част от влака. При положение че циркът е на ръба на банкрута, работниците по всяка вероятност пак щяха да бъдат изхвърлени, но не и от мост. Това бе предназначено за мен.
През ума ми минава мисълта, че съвестта ми ме спря да не убия Август в същия миг, в който някой е изпълнявал нареждането му да убие мен.
Питам се как ли се е почувствал, когато се е събудил и е видял ножа. Надявам се да разбира, че докато първоначално го бях оставил там в знак на заплаха, сега заплахата се е превърнала в обещание. Дължа го на всеки един от мъжете, които бяха изхвърлени на червена светлина.
Цяла сутрин се промъквам крадешком насам-натам с отчаяната надежда да зърна Марлена. Нея обаче я няма никъде.
Чичо Ал обикаля наоколо в панталоните си на черни и бели карета и яркочервената жилетка, удряйки по главата всички, които не са успели да се отдръпнат навреме от пътя му. В един момент ме забелязва и застива на мястото си. Гледаме се право в очите, разделени от седемдесет метра разстояние помежду ни. Не откъсвам поглед от него, опитвайки се чрез очите си да изразя цялата си омраза. След няколко мига устните му се извиват в студена усмивка. После изведнъж се обръща рязко надясно и продължава по пътя си с вечната група блюдолизци по петите си.
Гледам от разстояние как знамето се издига над готварницата, когато става време за обед. Марлена е там, облечена в делнични дрехи и строена за храна. Очите й неспирно преброждат тълпата; знам, че търси мен, и се надявам да е разбрала, че съм добре. Почти веднага след като сяда на масата, отнякъде изниква Август и сяда срещу нея. Не си е взел никаква храна. Казва й нещо, а после посяга и я хваща за китката. Тя се отдръпва назад и разлива кафето си. Около тях хората се обръщат да гледат. Той я пуска и се надига толкова бързо, че пейката му се преобръща и пада на тревата. После изфучава вън от помещението. Веднага щом изчезва от погледа ми, се втурвам към готварницата.
Марлена поглежда към мен и пребледнява.
— Якоб! — ахва.
Изправям обърнатата пейка и сядам на ръба й.
— Той нарани ли те? Добре ли си? — питам.
— Добре съм, но ти? Чух, че… — гласът й се задавя и тя покрива уста с ръката си.
— Тръгваме още днес. Ще те наблюдавам. Просто напусни терена, когато ти се удаде възможност, и аз ще те последвам.
Тя се взира побледняла в мен.
— А Уолтър и Кемъл?
— Ще се върнем и ще видим какво можем да открием.
— Трябват ми няколко часа.
— За какво?
Чичо Ал стои пред готварницата и щрака с пръсти във въздуха. Ърл се приближава отвътре.
— В стаята ни има малко пари. Ще ги взема, когато той не е там — обяснява тя.
— Не. Не си заслужава риска.
— Ще внимавам.
— Не!
— Хайде, Якоб — вика ме Ърл и ме хваща за горната част на ръката. — Шефът иска да отминеш нататък.
— Дай ми една секунда, Ърл — отвръщам.
Той въздъхва дълбоко.
— Добре. Давай, съпротивлявай се. Но имаш само няколко секунди, преди да те разкарам оттук.
— Марлена — казвам отчаяно, — обещай ми, че няма да ходиш там.
— Трябва. Половината от парите са мои и ако не ги взема, няма да имаме и пукнат цент.
Изтръгвам се от хватката на Ърл и заставам лице в лице с него или поне с гръдния му кош.
— Кажи ми къде са и аз ще ги взема — изръмжавам, забивайки пръст в гърдите на Ърл.
— Под пейката до прозореца — забързано прошепва Марлена, надига се и заобикаля масата, за да застане до мен. — Тя се отваря. Намират се в една кутия за кафе. Но ще е по-лесно, ако аз…
— Добре, сега трябва да те отведа — Ърл ме обръща и извива ръката ми зад гърба, след което така ме блъсва напред, че се превивам на две.
Обръщам глава към Марлена.
— Аз ще ги взема. Ти дори не се доближавай до онзи вагон. Обещай ми!
Извивам се в приклещилата ме хватка и Ърл ме оставя да го направя.
— Казах, обещай ми! — изсъсквам.
— Обещавам — отвръща Марлена, — но внимавай.
— Пусни ме, кучи син такъв! — крясвам на Ърл. Само за ефект, разбира се.