— Какво? Сега тук ли са? — сядам по-изправен на мястото си и обхождам с поглед централната алея. С изключение на шепа мъже, които все още стоят пред страничните атракции — вероятно очакват да ги заведат при Барбара — всички селяндури са в голямата палатка.
— Говори по-тихо! — сгълчава ме Грейди. — Да, петима от тях са тук.
— Уолтър…? — сърцето ми се блъска с луди удари.
Очите на Грейди трепват в мига, в който произнасям името. Не е нужно да ми казва нищо, вече знам отговора.
— О, Исусе — прошепвам и извръщам глава настрана. Примигвам, за да не позволя на сълзите да бликнат и преглъщам мъчително. Трябва ми миг, за да се съвзема. — Какво се е случило?
Грейди поставя бургера си в чинията. Минават пет секунди, преди да проговори, и когато най-после го прави, гласът му е тих, лишен от каквото и да било чувство:
— Хвърлили са ги от моста, всичките. Кемъл си е разбил главата в камъните. Умрял е веднага. Краката на Уолтър са били смазани. Наложило се е да го оставят — преглъща и след това добавя: — Не вярват да е преживял нощта.
Впервам поглед в далечината пред себе си. На ръката ми кацва една муха и аз я отпъждам.
— А останалите?
— Оцелели са. Двама от тях са успели да избягат, а останалите се върнали тук — очите му се местят тревожно от една страна на друга. — Единият от тях е Бил.
— Какво смятат да правят? — питам.
— Не ми каза. Но тъй или иначе мислят да измъкнат килимчето изпод краката на чичо Ал. И аз ще им помогна, стига да мога.
— Защо ми го казваш?
— За да те предупредя да стоиш настрана от цялата тази история. Ти беше добър приятел на Кемъл и това няма да го забравим — привежда се напред, така че гърдите му се притискат до масата. — Освен това — продължава съвсем тихо — струва ми се, че точно сега имаш какво да губиш, и то много.
Рязко вдигам поглед към него. Той се взира право в очите ми. Едната му вежда е повдигната.
В шатрата избухва буря от аплодисменти и без да губи нито миг, групата се впусна във валса на Гуно. Обръщам се към менажерията, движен от рефлекса си, защото Марлена или се подготвя да се качи на Роузи, или вече е седнала върху главата й.
— Трябва да вървя — заявявам.
— Седни — спира ме Грейди. — Яж. Ако смяташ да си обираш крушите, може да мине доста време, преди да успееш да се докопаш до някаква храна.
Подпира лакти на грубото сиво дърво и взема сандвича си.
Поглеждам своя, питайки се дали ще успея да го преглътна.
Посягам към него, но преди да го взема, мелодията се извисява до остър, пронизителен звук и спира. Избухва кошмарна какофония от духови инструменти, която завършва с кухия звън на цимбал. Той се промъква вън от голямата шатра, понася се над терена и после замира, оставяйки след себе си мъртвешка тишина.
Грейди застива на мястото си, все още наведен над сандвича си.
Оглеждам се наоколо. Никой не помръдва дори на косъм — всички очи са вперени в голямата палатка. Няколко стръкчета сено се реят из праха наоколо.
— Какво е това? Какво става? — питам.
— Шшт! — изсъсква Грейди.
Оркестърът отново започва да свири, този път „Звезди и тигри завинаги“.
— О, Исусе Христе! Майната му! — Грейди захвърля сандвича си на масата и скача, преобръщайки пейката.
— Какво? Какво става?
— Маршът на бедите! — виква той през рамо, докато се обръща и се впуска в бяг.
Всеки, който е свързан с шоуто, е хукнал към голямата шатра. Ставам от пейката и заставам зад нея поразен, без да разбирам нищо от случващото се. Обръщам се към готвача, който припряно смъква престилката си.
— Какво има предвид, по дяволите?
— Маршът на бедите — отвръща готвачът и изхлузва престилката през главата си. — Означава, че нещо се е объркало, и то много.
Някой ме блъсва по рамото, преминавайки покрай мен. Диамантения Джо.
— Якоб — менажерията! — крясва той. — Животните са на свобода! Върви, върви, върви!
Не става нужда да ми го повтаря два пъти. Докато се приближавам, изпод краката ми се надига ръмжене и ме хвърля в паника, защото не е обикновен шум. Това е движение — вибрацията, предизвикана от ударите на копита и лапи по твърдата земя. Земята започна да се тресе под краката ми.
Тичам към менажерията и после незабавно се хвърлям към най-близката стена на палатката, докато якът трополи гръмотевично покрай мен, а извитият му рог преминава само на сантиметри от гърдите ми. В раменете му се е вкопчила една хиена с разширени от ужас очи.