Пред погледа ми кипи жива маса от петна и ивици. Всички клетки са отворени, а средата на палатката представлява неясно кълбо. Когато се взирам в него, виждам части от шимпанзе, орангутан, лама, зебра, лъв, жираф, камила, хиена и кон. В действителност виждам не един, а много коне, включително и тези на Марлена, и всички те са полудели от ужас. Животни от всякакъв вид обикалят на зигзаг, тичат, крещят, люлеят се, галопират, сумтят и цвилят. Те са навсякъде, увиснали на въжетата и катерещи се по коловете, скрити под фургоните, притиснати до стените или плъзгащи се по центъра.
Очите ми обхождат палатката, търсейки Марлена, но вместо нея виждат как една пантера се провира през платното, което води до шатрата. Докато гъвкавото й черно тяло изчезва под чергилото, се подготвям за неизбежното. Преди да чуя звука, минаха няколко секунди, но накрая все пак го чух — един дълъг, ужасен писък, последван от друг, а после и от трети, и тогава цялата шатра сякаш избухна от чудовищния шум на човешки тела, които се опитваха да се махнат от пейките, да се измъкнат преди другите и да се спасят.
Моля те, господи, направи така, че да излязат през задния вход. Моля те, господи, не им позволявай да се опитат да минат оттук.
Зад кипящото море от животни мярвам двама мъже, които люлеят въжета и тласкат животните към все по-буйна паническа лудост. Единият е Бил. Той улавя погледа ми и го задържа за миг. После се промъква в голямата шатра заедно с другия. Мелодията отново се извисява още по-пронизително и замира и този път не се възобновява.
Очите ми обхождат палатката, отчаянието ми стига до ръба на лудостта. Къде си? Къде си? Къде си, по дяволите?
Пред погледа ми се мярват розови пайети. Главата ми рязко се извръща към тях. Когато виждам Марлена, застанала до Роузи, извиквам от облекчение.
Август стои пред тях — разбира се, че е там, къде другаде би могъл да бъде? Марлена е покрила устата си с ръце. Все още не ме е видяла, но Роузи ме е забелязала. Отправя ми дълъг, настойчив поглед и нещо в израза й ме кара да замръзна на мястото си. Август не забелязва нищо — той реве с пълно гърло, с почервеняло лице, размахва ръце и люлее бастуна си. Цилиндърът му лежи на сламата до него, спаднал, като че ли е бил пробит с крак.
Роузи изправя хобот, посягайки към нещо. Помежду ни профучава един жираф — дългият му врат се полюшва грациозно дори в паниката му — и когато отминава, виждам, че Роузи е измъкнала пръта си от земята. Държи го хлабаво, подпряла края му на твърдата земя. Веригата все още е привързана около крака й. Роузи ме поглежда озадачено. А после очите й се преместват към голия тил на Август.
— О, Исусе! — прошепвам, внезапно разбрал какво си е наумила. Залитам напред и отскачам встрани от хълбока на един преминаващ покрай мен кон. — Не го прави! Не го прави!
Тя вдига пръта високо във въздуха, като че ли е безтегловен и разцепва главата на Август с едно-единствено движение — пук! — като че ли е счупила твърдо сварено яйце. Продължава да държи пръта, докато Август се прекатурва напред, и после почти лениво го забива обратно в земята. После отстъпва назад и зад нея виждам Марлена, която може да е или да не е видяла какво се случи току-що.
Почти незабавно пред тях преминава цяла група зебри. Между трополящите черни и бели крака проблясват вършеещи човешки крайници. Нагоре, надолу, тук ръка, там крак се извиват и отскачат, като че ли са лишени от кости. Когато зебрите отминават, Август се е превърнал в безформена маса от плът, черва и слама.
Марлена се взира в него с широко отворени очи. После се строполява на земята. Роузи разперва уши, отваря уста и прави крачка встрани, така че застава директно над нея.
Въпреки че животните продължават да тичат, обзети от паника, без да дават никакви признаци за скорошно спиране, сега поне знам, че Марлена няма да бъде стъпкана, преди да успея да измина разстоянието, което ни разделя.
Разбира се, зрителите се опитват да излязат от голямата шатра по пътя, от който са влезли — през менажерията. Стоя на колене до Марлена и държа главата й в дланите си, когато през тунела започват да се изсипват хора. Вече са навлезли на около метър във вътрешността на менажерията, преди да осъзнаят какво става.
Тези, които са най-отпред, спират като приковани и са изблъскани на земята от онези зад тях. Единствената причина да не ги прегазят, е това, че хората зад тях също са видели паническото безумие на животните.