— Дийн Уилкинс? Там ли сте? — питам, отдалечавам слушалката от ухото си и я поглеждам. За момент ми се приисква да я ударя в стената, но се въздържам, понеже началничката на пощата ме вижда. Всъщност се взира в мен с трескава възбуда, защото внимателно е слушала всяка дума. Обръщам се към стената и отново вдигам слушалката към ухото си.
Дийн Уилкинс прочиства гърло, запъва се за миг и после казва, че да, разбира се, мога да се върна в колежа и да положа изпитите си.
Когато се връщам на терена, заварвам Роузи застанала на известно разстояние от менажерията заедно с управителя на „Братя Нески“, шерифа и един гаров чиновник. Затичвам се към тях.
— Какво, по дяволите, става тук? — питам, спирайки до рамото на Роузи.
Шерифът се обръща към мен.
— Вие ли сте управителят на този цирк?
— Не.
— Тогава не ви влиза в работата.
— Това е моят слон, следователно ми влиза в работата.
— Това животно е част от движимото имущество на цирк „Братя Бензини“ и като шериф съм упълномощен от името на…
— Как ли пък не е, по дяволите. Тя е моя.
Наоколо започва да се събира тълпа, състояща се главно от бивши работници от „Братя Бензини“. Шерифът и гаровият чиновник нервно се споглеждат.
Грег излиза напред. Очите ни се срещат. А после той се обръща към шерифа:
— Вярно е. Наистина е негова. Той е прекупвач на слонове. Пътуваше с нас, но слонът е негов.
— В такъв случай предполагам, че можете да го докажете.
Лицето ми пламва. Грег е вперил поглед в шерифа с неприкрита враждебност. След няколко мига започва да скърца със зъби.
— В такъв случай — заявява шерифът и се усмихва със стиснати устни — моля, оставете ни да продължим работата си.
Извръщам се рязко към управителя на „Братя Нески“ и виждам как очите му се разширяват от изненада.
— Повярвайте ми, не я искате — казвам. — Тъпа е като галош. Аз мога да я накарам да направи някои работи, но вие няма да изкопчите от нея и най-малкото нещо.
Веждите му се повдигат.
— Моля?
— Хайде, накарайте я да направи нещо — подканвам го.
Той се втренчва в мен така, като че ли са ми поникнали рога.
— Сериозно говоря — продължавам да го убеждавам. — Нали имате човек за слонове? Опитайте се да я накарате да направи нещо. Тя е съвсем безполезна, страшно е глупава.
Той ме гледа още една секунда. После обръща глава.
— Дик! — излайва. — Накарай я да направи нещо.
Напред излиза мъж със слонски остен в ръка.
Поглеждам Роузи право в очите. Моля те, Роузи. Разбери какво става. Моля те!
— Как се казва? — пита Дик и ми хвърля поглед през рамо.
— Гъртруд.
Той се извръща към Роузи.
— Гъртруд, ела при мен. Ела при мен веднага! — гласът му е висок и остър.
Роузи издишва и започва да полюшва хобота си.
— Гъртруд, ела при мен веднага! — повтаря той.
Роузи примигва, прокарва хобот по земята и после спира. Завива върха на хобота и бутва с крака си към него малко пръст. После го премята нагоре, разпръсквайки събраната пръст по гърба си и върху хората около нея. Неколцина от тълпата се разсмиват.
— Гъртруд, вдигни си крака — заповядва Дик, пристъпва напред и застава до рамото й. Потупва я отзад по крака с остена. — Вдигни го!
Роузи размърдва уши и го подушва с хобота си.
— Вдигни го! — нарежда той и я удря по-силно.
Роузи се усмихва и започва да претърсва с хобот джобовете му. И четирите й крака остават твърдо на земята.
Човекът за слоновете избутва хобота й настрана и се обръща към шефа си.
— Прав е. Тя не знае дори едно-единствено скапано нещо. Как изобщо успяхте да я извадите и да я докарате тук?
— Този човек я доведе — управителят сочи към Грег и после се обръща обратно към мен: — И така, какво все пак прави този слон?
— Стои в менажерията и посетителите я черпят с бонбони.
— И това ли е всичко? — пита той невярващо.
— Да — отвръщам.
— Нищо чудно, че скапаният цирк е пропаднал — заключава той и поклаща глава, след което отново се извръща към шерифа: — И така, какво друго имате?
Не чувам нито дума повече от разговора им, защото ушите ми бръмчат.
Какво направих, по дяволите?