Гледам окаяно към прозорците на вагон 48 и се чудя как да поднеса на Марлена новината, че сега притежаваме слон, когато тя изведнъж излита през вратата и скача на перона като газела. Още преди да се е приземила, вече се е устремила в бяг, изтласквайки се с ръце и крака.
Обръщам се да проследя траекторията й и веднага виждам причината за полета й. Шерифът и управителят на „Братя Нески“ стоят до палатката с менажерията, стискат си ръце и се усмихват. Нейните коне са строени в редица зад тях и хората на „Братя Нески“ държат юздите им.
Управителят и шерифът рязко се обръщат, когато тя стига до тях. Прекалено съм далеч, за да чуя кой знае колко от разговора им, но отделни изрази от гневната й реч — онези, изречени с най-висок глас все пак достигат до ушите ми — думи като „как смеете“, „ужасяващо хладнокръвие“ и „неописуема наглост“. Тя жестикулира буйно, размахва ръце и над терена съвсем ясно се чуват думите „грандиозен крадец“ и „съдебно преследване“. Или пък беше „затвор“?
Мъжете я гледат изумени.
Най-после тя спира. Скръства ръце, озъбва им се и започва да тропа с крак по земята. Двамата мъже се споглеждат с широко отворени очи. Шерифът се обръща към нея и отваря уста, но преди да успее да промълви и една дума, Марлена отново избухва. Пищи като вещица, насочва пръст към лицето му. Той отстъпва назад, но тя тръгва след него. Той спира и се примирява със съдбата си, изпъчва гърди и затваря очи. Когато спира да клати пръст, тя отново скръства ръце. Кракът й не престава да тропа по земята, главата й се тресе енергично.
Очите на шерифа се отварят и той се обръща да хвърли поглед към управителя. След напрегната пауза той уморено вдига рамене. Управителят се намръщва и се извръща към Марлена.
Успява да издържи около пет секунди, преди да отстъпи назад и да вдигне ръце в знак на поражение. На лицето му е изписано изражение, което сякаш казва: „всичко е наред“. Марлена поставя ръце на кръста си и чака, хвърляйки му страховити погледи. Най-после той се обръща с почервеняло лице и излайва нещо на мъжете, които държат конете й.
Марлена не откъсва поглед от тях, докато и последният, единайсетият, не е върнат в менажерията. После се отправя обратно към вагон 48.
Мили боже! Не само че съм безработен и бездомен, но сега вече имам бременна жена, осиротяло куче, слон и единайсет коня, за които трябва да се погрижа някак.
Отивам отново в пощата и се обаждам на Дийн Уилкинс. Този път мълчанието му продължава още по-дълго от предишния път. Най-после той успява да изломоти извинение: наистина съжалява, иска му се да може да ми помогне, все още съм добре дошъл в колежа, за да положа последните си изпити, но няма ни най-малка представа какво да направя със слона.
Връщам се, обзет от паника. Не мога да оставя Марлена и животните тук, за да се върна в Итака и взема изпитите си. Ами ако докато ме няма, шерифът продаде менажерията? За конете ще имаме пари за подслон, можем да си позволим да наемем хотелска стая, където Марлена и Куини да останат за известно време, но Роузи?
Прекосявам терена, като описвам широка дъга около разпилените парчета брезент. Работниците от „Братя Нески“ развиват различни части от голямата шатра под бдителното око на отговорника по палатките. Струва ми се, че проверяват за дупки, преди да предложат да я купят.
Докато се изкачвам по стъпалата на вагон 48, сърцето ми бие лудо, а дъхът излиза учестено от гърдите ми. Трябва да се успокоя, защото умът ми се върти във все по-смаляващи се кръгове, а от това полза няма. Изобщо никаква.
Отварям вратата. Куини се приближава до краката ми и вдига към мен поглед, в който се четат едновременно объркване и благодарност. Опашката й се размахва несигурно. Навеждам се и я почесвам по главата.
— Марлена? — викам, докато се изправям.
Тя излиза иззад зелената завеса. Изглежда угрижена, кърши пръсти и избягва да ме погледне в очите.
— Якоб… о, Якоб, направих голяма глупост.
— Какво? — питам. — Конете ли имаш предвид? Всичко е наред. Вече знам.
Тя ми отправя бърз поглед.
— Знаеш ли?
— Видях всичко. Повече от ясно беше какво става.
Тя се изчервява.
— Съжалявам. Не се замислих, просто… реагирах. Изобщо не се запитах какво ще правим с тях после. Просто толкова ги обичам. Не можех да му позволя да ги отведе. Той не е по стока от чичо Ал.
— Всичко е наред. Разбирам, — замлъквам. — Марлена, аз също трябва да ти кажа нещо.