— Така ли?
Устата ми се отваря и затваря, но отвътре не излиза нито звук.
Марлена изглежда обезпокоена.
— Какво? Какво става? Нещо лошо ли?
— Позвъних на Дийн в „Корнел“ и той е готов да ми позволи да положа изпитите си.
Лицето й грейва.
— Това е прекрасно!
— Освен това сега Роузи е наша.
— Роузи е какво?
— Беше същото като теб и конете — изричам бързо, изпълнен с желание да се защитя пред нея. — Техният човек за слоновете хич не ми хареса. Не можех да му позволя да я вземе — един бог знае какво щеше да стане с нея тогава. Обичам този слон. Не можех да й позволя да си отиде, затова се престорих, че е моя. Е, предполагам, че сега наистина е моя.
Марлена се взира в мен дълго време, без да каже нищо. После, за мое огромно облекчение, кимва и казва:
— Правилно си постъпил. И аз я обичам. Тя заслужава по-добър живот от досегашния. Но това означава, че сме загазили здравата — поглежда навън през прозореца и очите й замислено се присвиват. — Ще трябва да отидем в някой друг цирк — заявява тя най-накрая. — Нямаме друг избор.
— Как? Никъде не наемат нови хора.
— „Ринглинг“ винаги наемат, стига да са достатъчно добри.
— Мислиш ли, че наистина имаме някакъв шанс?
— Със сигурност имаме. Имаме прекрасен номер със слон, а ти си ветеринар от „Корнел“. Положително имаме шанс. Но все пак ще трябва да се оженим, преди да отидем там. Там наистина са много стриктни в това отношение.
— Скъпа, възнамерявам да се оженя за теб в мига, в който изсъхне мастилото върху смъртния акт.
Цялата кръв се оттича от лицето й.
— О, Марлена, толкова съжалявам — изохквам. — Изобщо не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че нито за миг не е имало съмнение, че ще се оженя за теб.
След продължила един миг пауза тя се пресяга и поставя ръка на бузата ми. После грабва портмонето и шапката си.
— Къде отиваш? — питам я.
Тя се завърта на пръстите на краката си и ме целува.
— Да им се обадя по телефона. Пожелай ми късмет.
— Късмет — повтарям.
Излизам навън след нея, сядам на металната платформа и наблюдавам как фигурата й се смалява в далечината. Върви така уверено, поставяйки единия крак точно пред другия, с изправени рамене. Докато минава край тях, всички мъже на терена се обръщат да я погледнат. Наблюдавам я докато не изчезва зад ъгъла на някаква сграда.
Когато се изправям с намерение да се върна в купето, от мъжете, които развиват брезентите, долита изненадан вик. Един от тях прави дълга крачка назад и се хваща за корема, а после се превива на две и повръща на тревата. Другите продължават да се взират в това, което са развили току-що. Отговорникът по палатките снема шапката си и я притиска до гърдите си. Един по един останалите последват примера му.
Отивам при тях и поглеждам към потъмнелия вързоп. Той е голям и като се приближавам, мярвам късчета яркочервен, обшит, със злато брокат и черни и бели карета.
Пред мен лежи чичо Ал. Около почернелия му врат е увита ръчно изработена гарота.
По-късно тази нощ двамата с Марлена се промъкваме в менажерията и вземаме Бобо в купето ни.
Ако ще е гарга, да е рошава.
24.
И ето до какво се свежда всичко това, нали така? До днешния ден, когато седя сам в преддверието в очакване на семейство, което няма да дойде.
Не мога да повярвам, че Саймън е забравил. Особено днес. Особено Саймън; та това момче прекара първите седем години от живота си в цирк „Ринглинг“.
Ако трябва да бъда честен, момчето е на седемдесет и една. Или на шейсет и девет? По дяволите, толкова съм уморен, не знам със сигурност. Когато Розмари се върне, ще я попитам коя година е и това ще реши въпроса веднъж и завинаги. Тя е толкова добра с мен, тази Розмари. Няма да ме накара да се почувствам като глупак, дори и наистина да съм. Всеки човек трябва да знае на колко е години.
Спомням си толкова много неща с кристална яснота. Като деня, в който се роди Саймън. Боже, каква радост беше това! Какво облекчение! Колко бях замаян, когато пристъпвах към леглото, и какъв трепет ме изпълваше. И там беше моят ангел, моята Марлена, която ми се усмихваше, уморена, лъчезарна, с увит в одеяло вързоп, сгушен в сгъвката на лакътя й. Лицето му бе толкова тъмно и набръчкано, изобщо не приличаше на човешко същество. Но когато Марлена дръпна завивката от косата му и видях, че е червена, си помислих, че ще припадна от радост. Не че съм се съмнявал, не наистина, а дори и да беше така, пак щях да го отгледам и да го обичам, но все пак… По дяволите, едва не се строполих на пода, когато видях тази червена коса.