— А на теб къде ти се струва, че отивам? — питам кисело. Нямам време за разправии и бездруго съм изпуснал достатъчно от представлението.
— Билетът е дванайсет кинта.
— Нямам пари.
— Тогава не можеш да влезеш.
Оставам поразен. Все още се опитвам да намеря думи, когато до мен изниква някакъв мъж — по-възрастен от хлапака, гладко избръснат, добре облечен. Готов съм да се обзаложа, че е управителят.
— Какво става, Ръс?
Хлапето ме сочи с пръст.
— Хванах този старец да се опитва да се вмъкне без билет.
— Да се вмъкна! — възкликвам с оправдано възмущение.
Новодошлият поглежда към мен и се обръща отново към хлапето:
— Какво, по дяволите, ти става?
Ръс се намусва и забива поглед в земята.
Управителят застава пред мен и се усмихва любезно.
— Сър, ще бъда щастлив да ви заведа в палатката. Няма ли да ви е по-лесно, ако имате количка? Така няма да трябва да се тревожим дали ще ви намерим хубаво място.
— Това е много мило от ваша страна. Благодаря ви — готов съм да заплача от облекчение. От препирнята с Ръс ме бяха побили тръпки — самата мисъл, че съм стигнал толкова далеч само за да ме изгони някакво хлапе с пиърсинг на устната е ужасяваща. Но сега всичко си идва на мястото. Не само че успях да стигна дотук, но може би дори съм на път да се сдобия с предно място.
Управителят заобикаля голямата палатка и се връща с една обикновена инвалидна количка — от онези, които ги има във всяка болница. Оставям го да ми помогне да се настаня в нея и после отпускам горящите си мускули, докато той ме бута към входа.
— Не си мислете лошо за Ръс — заговаря ме. — Всъщност той е добро момче под всички тези дупки, макар че е чудо как така не е започнал да протича, когато пие.
— По мое време на будката за билети поставяха старите хора. Нещо като край на пътя им.
— В цирк ли сте работили? — пита мъжът. — В кой?
— Работил съм в два. Първият беше „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ — изричам гордо, подчертавайки всяка сричка. — А вторият беше „Ринглинг“.
Количката спира. Лицето на мъжа неочаквано се появява пред моето.
— Били сте с „Братя Бензини“? През кои години?
— Лятото на 1931.
— Значи сте били там по време на паническото бягство?
— И още как! — възкликвам. — По дяволите, бях в самия му център. Насред самата менажерия. Аз бях ветеринарят на цирка.
Той се взира в мен с невярващо изражение.
— Не мога да повярвам! След пожара в Хартфорд и катастрофата на „Хагенбек-Уолъс“41 това навярно е най-прочутата циркова трагедия на всички времена.
— Е, наистина беше нещо. Спомням си го като че ли беше вчера. По дяволите, помня го по-добре от вчера.
Мъжът примигва и ми протяга ръка.
— Чарли О‘Брайън Трети.
— Якоб Янковски — казвам, поемайки ръката му. — Първи.
Чарли О‘Брайън се взира в мен дълго време, притиснал ръка до гърдите си, като че ли изрича тържествена клетва.
— Господин Янковски, сега ще ви заведа да видите представлението, докато все още има какво да се види, но за мен ще бъде чест и привилегия, ако ме придружите да пийнем по нещо във фургона ми след края на шоуто. Вие сте жива история и много бих желал да чуя за онази катастрофа от човек, който е бил пряк участник в нея. Ще се радвам да ме посетите у дома.
— За мен ще е удоволствие — отвръщам.
Той възвръща деловия си вид и минава зад количката.
— Значи се разбрахме. Надявам се представлението ни да ви хареса.
Чест и привилегия.
Усмихвам се от все сърце, докато той ме води към арената.
25.
Представлението вече е свършило — при това дяволски добро шоу, макар да не е от величината нито на „Братя Бензини“, нито на „Ринглинг“. Но как би могло да бъде? За това трябва влак.
Седя на една пластмасова маса в задната част на впечатляващо обзаведен фургон, отпивам от чаша също така впечатляващо малцово уиски — „Лафроа“, ако не греша — и пея като канарче. Разказвам на Чарли всичко: за родителите си, за романа си с Марлена и за смъртта на Кемъл и Уолтър. Разказвам му как пълзях през нощта върху покрива на влака с нож между зъбите и с мисълта за убийство в съзнанието си. Разказвам му за мъжете, изхвърлени на червена светлина, за паническото бягство и как намериха чичо Ал удушен. И най-после му разказвам за това, което направи Роузи. Дори не се замислям, просто отварям уста и думите излизат от нея.
41
На 6 юли 1944 при пожар в шатрата на цирк в град Хартфорд, Кънектикът, загиват 180 души и около 700 са ранени; на 22 юни 1918 един машинист заспива по време на работа и празният влак се забива в най-задната част на влака на цирк „Хагенбек–Уолъс“, при което се подпалват керосиновите лампи и огънят бързо се разпространява из останалите вагони. 86 души загиват, а други 127 са ранени. — Б.пр.