Чарли пуска завесата и отива до вратата.
— Добър вечер — чува се дълбок глас от вратата. — Търся Чарли О‘Брайън. Казаха ми, че мога да го намеря тук.
— Вече го намерихте. Какво мога да направя за вас, господин полицай?
— Надявах се, че ще успеете да ни помогнете. Един възрастен мъж е изчезнал от старческия дом на другия край на улицата. Персоналът мисли, че най-вероятно е дошъл тук.
— Не бих се изненадал. Хората обичат цирка, на каквато и възраст да са.
— Да, разбира се. Работата е там, че човекът е на деветдесет и три и е доста немощен. Сестрите се надяваха, че ще се върне сам след представлението, но оттогава са изминали няколко часа, а него още го няма. Много се безпокоят за него.
Чарли примигва към ченгето.
— Дори и да е дошъл, не вярвам все още да е наоколо. Приготвяме се да потеглим, и то съвсем скоро.
— Не си ли спомняте да сте видели някого, който да отговаря на това описание?
— О, да. Много хора. Сума ти семейства доведоха старците си да гледат шоуто.
— А не сте ли виждали един старец, който да е съвсем сам?
— Не съм забелязал, но пък тук минават толкова хора. След известно време просто преставам да ги забелязвам.
Ченгето пъха глава в стаята и очите му се спират върху мен с очевиден интерес.
— Кой е това?
— Кой, той ли? — пита Чарли и махва към мен.
— Да.
— Това е баща ми.
— Имате ли нещо против да вляза за малко?
След продължила само секунда пауза Чарли отстъпва настрана.
— Моля, заповядайте.
Ченгето се покатерва във фургона. Толкова е висок, че трябва да се наведе. Има издадена брадичка и силно изкривен нос. Очите му са разположени прекалено близо едно до друго, като на орангутан.
— Как сте, сър? — пита той, докато се приближава. Присвива очи и започва да ме разглежда внимателно.
Чарли ме стрелва с поглед.
— Татко не може да говори. Преди няколко години претърпя удар.
— Няма ли да е по-добре да си остане у дома? — пита офицерът.
— Това е неговият дом.
Оставям челюстта си да увисне и да започне да трепери. Посягам с трепереща ръка към чашата си и почти я преобръщам — почти, защото ще е срамота да прахосам толкова добър скоч.
— Хайде, татко, дай да ти помогна — втурва се към мен Чарли, сяда на пейката ми и посяга към чашата, за да я повдигне към устните ми.
Изплезвам език като папагал и го оставям да докосне кубчетата лед, който се търкалят към устата ми.
Ченгето ни гледа. Не гледам направо към него, но го виждам в ъгъла на зрителното си поле.
Чарли оставя чашата ми на масата и поглежда спокойно към ченгето.
Полицаят ни наблюдава за известно време, а после обхожда стаята с присвити очи. Лицето на Чарли е безизразно като стена, а аз старателно пускам струя слюнка, която се проточва от устата ми.
Най-после ченгето докосва фуражката си.
— Благодаря ви, господа. Ако видите или чуете нещо, моля, незабавно ни съобщете. Старецът наистина не е в състояние да издържи дълго сам навън.
— Със сигурност ще го направя — заявява Чарли. — Чувствайте се свободен да огледате целия терен. Ще бъде ужасно, ако на онзи старец му се случи нещо.
— Това е телефонният ми номер — ченгето връчва на Чарли картичка. — Обадете ми се, ако чуете нещо.
— Разбира се.
Полицаят хвърля един последен поглед из фургона и се упътва към вратата.
— Добре тогава, лека нощ — сбогува се той.
— Лека нощ — отвръща Чарли и тръгва след него към вратата. След като я затваря, се връща на масата, сяда и налива и на двама ни по още едно уиски. Отпиваме и седим безмълвни.
— Сигурен ли си? — пита той най-сетне.
— Да.
— Ами здравето ти? Не ти ли трябват лекарства?
— Не. Нищо ми няма, просто съм стар и предполагам, че рано или късно старостта сама ще си уреди сметките.
— Ами семейството ти?
Отпивам още една глътка уиски, завъртам останалата в чашата ми течност и после я изпивам на един дъх, до последната капка.
— Ще им изпращам пощенски картички.
Поглеждам го и осъзнавам, че думите ми са прозвучали съвсем погрешно.
— Не исках да кажа това. Обичам ги и знам, че и те ме обичат, но вече не съм част от живота им. По-скоро съм задължение. Затова трябваше да дойда сам тук тази вечер. Те просто забравиха за мен.